Дяволът не обича да чака [bg]

Цели десет минути бяха нужни на Бонд, за да стигне до Слоун Скуеър с „локомотива“ — както наричаше своя „Бентли Континентал“, преустроен и оборудван по личните му указания. През дългото му отсъствие Лондон Сякаш беше напълно обезумял. Пешеходните пътеки по Кингс Роуд бяха задръстени от младежи с дълги коси, които сновяха безцелно през улицата, висяха на групички по ъглите и разговаряха, а на места дори бяха насядали с кръстосани крака направо на платното. Докато шофираше със свален покрив, Бонд усещаше безпогрешно силния упойващ дъх на марихуана, който в миналото бе свързвал единствено с пазарите в някои по-затънтени марокански градове.

Когато най-после стигна Слоун Стрийт и пое по напречното шосе през Хайд Парк, турбокомпресорният двигател без усилие изстреля тежката машина до 110 километра в час. На двойния завой отвъд езерцето в средата на парка Бонд смени на по-ниска скорост и натисна газта докрай. Колата занесе леко на излизане от завоя — беше й поотвикнал, но като цяло всичко беше под контрол. Ето, това е животът, помисли си той — ведър летен ден, вятърът гали лицето му, шефът го чака за важна среща.

Стигна до Риджънтс Парк по-рано, отколкото му се искаше, и след минута спря пред сградата на Службата. Хвърли ключовете от колата на стреснатия портиер и взе асансьора за осмия етаж. На бюрото пред кабинета на М. седеше неизменната мис Мънипени — церберът в строг делови костюм, който вардеше портите към очакващия го подземен свят.

— Джеймс! — извика тя, без да си даде труд да прикрие възторга в гласа си. — Колко се радвам да те видя. Как мина почивката?

— Беше творчески отпуск, Мънипени. Има разлика. Както и да е, мина добре. Макар да продължи твърде дълго за моя вкус. А как е моят любим доблестен страж?

— По-добре от всякога, Джеймс, благодаря ти.

Което си беше самата истина. Мис Мънипени беше със строг черно-бял пепитен костюм, бяла блузка и синя камея, но кожата й беше поруменяла от момичешко вълнение.