Дяволът не обича да чака [bg]

В Монте Карло той спечели малка сума на бакара, но после я загуби на покер. И двете игри вече не го вълнуваха както едно време. Може би му беше нужен съперник като Льо Шифр или Хуго Дракс, за да си струва изгубеното време?

Една вечер той седеше в здрача на ранното лято в открито кафене в Кан с изглед към морето, заслушан в брътвежа на дървесните жаби, скрити в близките пинии. Колко ли прекрасно бе изглеждало това рибарско градче на първите англичани, попаднали в него — с мекия си въздух, с нежния аромат на бриза, с простия здравословен живот, въплътен в обикновени, вкусни гозби: риба на скара, салати, добре изстудено бяло вино? В последно време Кан все повече заприличваше на Блекпул — с евтините си хотели и тълпите, с младежите, пърпорещи на скутери или двутактови мотопеди. Не беше далеч денят, каза си Бонд, когато щяха да вдигнат и виенско колело на крайбрежната алея…

Напоследък често се улавяше да мисли по този начин.

В хотелската стая той си взе освежаващ душ — отначало с гореща вода, колкото можеше да понесе кожата му, после пусна докрай студения кран, докато ледени игли пронизаха мускулите на раменете му. Застанал гол пред огледалото, заоглежда с неприязън лицето си.

— Ти си уморен — каза на глас той на отражението си. — Бита карта. Свършен.

Гръдният кош и ръцете му бяха разкроени от белези — малки и големи, които проследяваха стъпка по стъпка историята на целия му изпълнен с насилие живот. Гръбнакът му беше леко извит наляво вследствие на едно падане от влак в Унгария, кожата на лявата му китка беше присадена. Всеки квадратен сантиметър по тялото и крайниците му имаше какво да разкаже. Но той знаеше, че най-важно от всичко си оставаше онова, което се криеше в черепа.