Окото на света

Трам подбутна Бела да тръгне по-бързо, но тя не му обърна внимание, а изпитателният поглед на Ранд се задържа върху онова, което вършеха жените. На заранта мъжете щяха да се правят на изненадани, че са намерили Стълба, а после по обед момите щяха да танцуват около него и да го завиват с дълги цветни ленти под припева на момците. Никой не знаеше откога се бе появил този обичай, нито пък защо — това беше едно от многото неща, което си е било така открай време, но беше добър повод да попеят и потанцуват, а на никой от Две реки не му трябваше кой знае какъв повод за песен и танц.

Целият ден на Бел Тин щеше да премине в песни, танци и пиршества, с време за надбягвания и състезания по какво ли не. Щяха да се раздават награди не само за стрелба с лък, но също така за най добрия прашкар и за този, който най-добре върти кривака. Щеше да има състезания по отгатване на гатанки и главоблъсканици, по дърпане на въже, вдигане и мятане на тежести, награди за най-добър певец, танцьор и цигулар, за онзи, който най-бързо ще остриже овца, дори за най-добрите в кеглите и мятането на къси копия.

Смяташе се, че Бел Тин е когато пролетта е в разгара си, когато са се родили първите агнета и е избуял първият посев. Но дори и при този проточил се студ на никой не би му хрумнало да отложи празника. А отгоре на всичко според мълвата този път на Моравата щеше да има големи фойерверки — стига, разбира се, първият амбулант за годината да пристигнеше навреме. Тази тема предизвикваше оживени разговори из селото — подобно представление беше имало преди повече от десет години и хората все още разказваха за него.

Ханът „Виноструй“ се намираше откъм източния край на Моравата, до самия Коларски мост. Първият етаж на странноприемницата беше изграден от речен камък, макар че според някои темелите й бяха от камъни, донесени от планините. Варосаният втори етаж, в дъното на който живееше Бранделвин ал-Вийр, ханджия и кмет на селото през последните двадесет години, с жена си и двете си дъщери — се издаваше от всички страни над първия. Червените керемиди — единствени в цялото село — проблясваха под рехавата слънчева светлина, от три от дузината високи комини на хана се виеше дим.

Откъм южния край на хана, настрана от потока, стърчаха руините на много по-голяма каменна основа, която някога била част от хана — поне така говореха. Сред тях сега виеше клони огромен дъб, чиято обиколка беше близо тридесет крачки, а щръкналите му на всички страни клони бяха дебели колкото човешки кръст. През лятото под тези клони, по това време разлистени и сенчести, Бран ал Вийр поставяше маси и пейки, за да могат гостите да се порадват на чашка и на хладен ветрец, на сладка приказка или да подредят дъската за игра на камъчета.