Окото на света

Той вдигна раздразнено лъка да се почеше между плешките и се смъмри наум, че трябва да престане да си въобразява. Сред леса откъм неговата страна на пътя нямаше нищо, а Трам щеше да се обади, ако забележеше нещо от другата страна. Той се озърна през рамо… и примигна. На не повече от двадесет разтега ги следваше загърната в плащ фигура, яхнала кон. Конят, както и неговият ездач, бяха катраненочерни, мрачни и злокобни.

Плащът покриваше ездача до носовете на ботушите, качулката беше така плътно загърната, че ликът му изобщо не се виждаше. Ранд си помисли някак разсеяно, че в този конник има нещо доста необичайно, и изведнъж сенчестият процеп на качулката го накара да онемее. Виждаше съвсем смътни очертания на лице, но имаше чувството, че се взира право в очите на ездача. И не можеше да отмести поглед. Стомахът му се надигна. В гуглата се виждаше само сянка, но той усети така остро излъчващата се оттам омраза, сякаш виждаше озъбено лице. Омраза към всичко живо. И най-вече омраза към него самия.

— Какво ти става, момче? — обади се Трам.

— Ездач — изломоти останалият без дъх Ранд. — Зад нас.

— Къде? — Баща му хвана копието с две ръце и се обърна.

— Ей там… — и изведнъж думите му секнаха. Пътят зад тях беше пуст. Не вярвайки на очите си, той огледа леса. Оголените дървесни клони не можеха да прикрият нищо, но от коня и конника нямаше и следа. Очите му срещнаха питащия поглед на баща му. — Там беше. Мъж в черно наметало, на черен кон.

— Не че не ти вярвам, момче, но къде може да се е дянал?

— Не знам. Но беше там. Там беше.

Трам поклати прошарената си глава.

— Щом казваш. Хайде ела. Един кон все ще остави следи, дори и на такава настилка. Ако ги намерим, ще сме сигурни, че е бил там. Ако не… е, в такова време на човек може да му се привиди какво ли не.

Изведнъж Ранд си даде сметка какво му беше странното на този конник. Вятърът не бе раздвижил и една гънка от черния му плащ. Усети, че устата му е пресъхнала. Сигурно си го беше въобразил. Баща му беше прав. В такова утро въображението на човек като нищо може да полудее. Въпреки че не го вярваше. Но как да обясни на баща си, че човекът, който явно се беше изпарил във въздуха, бе загърнат в наметало, недосегаемо за вятъра?

Младежът се навъси и огледа околните дървета; познатият лес сега му се струваше по-различен. Почти откакто бе проходил, той беше свикнал да тича на воля из горите. Беше се научил да плува във вировете и потоците на Водния лес, отвъд последните ферми източно от Емондово поле. Беше скитосвал сред Пясъчните хълмове, за които мнозина в Две реки говореха, че носели нещастие, а веднъж дори беше стигнал с най-добрите си приятели, Мат Каутон и Перин Айбара, до самото подножие на Мъгливите планини. Това беше много далече, повечето жители на Емондово поле изобщо не бяха стигали дотам; за тях едно пътуване до съседните села, Стражевия хълм или Девенов просек, представляваше голямо събитие. И никъде досега не беше се натъквал на място, което да го изплаши. Днес обаче Западния лес не беше това място, което познаваше. Човек, който може да изчезне изведнъж, може отново да се появи, също така ненадейно, и то до самите тях.