Безизходна ситуация
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кортел
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безизходна ситуация». Краткое содержание книги:
— По милост. Той ни е подарен. Той не ни принадлежи по право.
— Според мен вие го заслужихте.
Тогава очите на цефеанеца изведнъж се забиха в другия:
— Намеренията ви са добри, но аз се съмнявам, че ме разбирате. Вече нямаме накъде да се движим, за да запазим този подарък. Ние сме в безизходна ситуация. Смисълът на живота е в постоянното усилие, а то ни бе отнето. Животът повече не може да ни заинтригува. И ние нямаме потомство… съвсем съзнателно. По този начин се отдръпваме от пътя ви.
Антиох разсеяно премести флуоритното кълбо от перваза на прозореца и го завъртя. Ярката повърхност отразяваше светлината, докато кълбото се въртеше. Масивното тяло с височина три стъпки пръскаше навсякъде из стаята неуместната си красива бляскава светлина.
— Това ли е единственото решение? Стерилитет? — запита администраторът.
— Все още можем да го избегнем — прошепна цефеанецът, — но къде в Галактиката има място за нас? Тя цялата е ваша.
— Да, за вас няма по-близко място от Магелановата мъглявина, ако желаете самостоятелност. Магелановата мъглявина…
— Но вие няма да ни позволите да си отидем от вас. Зная, че го правите добросърдечно.
— Да, добросърдечно… но не можем да ви оставим да си отидете.
— Тази доброта е измамна.
— Вероятно, но вие не можете ли да се примирите? Имате си свят.
— Това е нещо необяснимо. Вашето мислене е различно от нашето. Невъзможно ни е да се примирим. Сигурен съм, че сте обмисляли всичко това, администраторе. И представата ни за безизходна ситуация не е нова за вас.
Антиох вдигна поглед сепнат. Ръката му неволно се протегна към флуоритното кълбо:
— Можете ли да разчетете мислите ми?
— Това е само догадка. Много добра догадка.
— Да… но умеете ли да разчитате мислите ми? Разгадавате ли разума на хората като цяло? Това е интересен момент. Учените казват, че не умеете, но аз понякога си мисля дали пък няма да го постигнете. Бихте ли ми казали? Или може би ви задържам вече?
— Не… не… — дребният цефеанецът се загърна по-плътно с наметката и зарови лицето си за миг в електрически отопляемата яка. — Вие говорите за разчитане на мислите. Нещата съвсем не стоят така, но е безполезно да ви го обяснявам.
— Не може да бъде обяснена някаква гледка на човек, който е сляп по рождение — прошепна Антиох една стара поговорка.
— Да, точно така. Това усещане, което вие напълно погрешно наричате „разчитане на мисли“, не се отнася за нас. Не че нямаме истински усет, просто вие не подавате необходимите сигнали. Така няма как да ви обясним какъв е процесът.
— Хм — беше единствената реакция на Антиох.
— Случва се, разбира се, понякога, при голямо съсредоточаване или емоционално напрежение от страна на другите земни същества, някои от нас да успеят, тези с по-добре развит усет. С по-изострен поглед, така да се каже. Тогава смътно усещаме нещо. Но не е сигурно. Аз самият понякога съм се чудил точно какво става…
Антиох завъртя пак бавно флуоритното кълбо. Розовото му лице бе потънало в мисли, очите му бяха приковани в цефеанеца. Гюстив Банърд раздвижи пръсти и започна да препрочита бележките си, устните му мърдаха беззвучно.
Флуоритното кълбо се въртеше, а цефеанецът изглежда се заинтригува от него. Очите му не се откъсваха от цветната, лъскава повърхност.
— Какво е това? — запита той.
Антиох се сепна. Чертите на лицето му се смекчиха от някакъв тържествуващ изблик:
— Това ли? Галактическо увлечение отпреди три години, което означава, че сега то е безнадеждно остаряла реликва. Един ненужен уред, но е красив. Банърд, би ли затъмнил прозорците?
Чу се тихо щракване и прозорците потъмняха, докато в средата на стаята блестеше в розово сияние флуоритното кълбо. То изведнъж привлече погледите им. Светлините му наподобяваха отблясъци на северно сияние. Антиох, пурпурна фигура насред пурпурната стая, сложи кълбото на масата и го завъртя. Ръката му се обагри в червено. Кълбото се въртеше и цветните светлини започнаха да се променят по-бързо, да стават по-наситени, а после избледняваха и се разпадаха до контрастни сияния.
Гласът на Антиох зазвуча сред тайнствено преливаща се цветна дъга:
— Повърхността на кълбото е от материя, която излъчва различни светлини. То е невероятно леко, изключително фино, но благодарение на жироскопичния баланс рядко пада. Много е красиво, не намирате ли?
— Безкрайно красиво — гласът на цефеанеца достигна от някъде много далеч.
— Но то вече не е на мода, изживя си времето.
— Много е красиво — продължи умислен цефеанецът.
Банърд включи отново светлината и цветната картина изчезна.