Безизходна ситуация

II

Мършавият вид на репортера удължаваше и без това високия му ръст. Репутацията на Гюстив Банърд се градеше върху смесица от умения — по-точно две умения, които не винаги се съчетават, независимо от максимите за елементарната етика.

Лудън Антиох го изгледа недоверчиво:

— Няма смисъл да отричам, че сте прав. Но докладът на Научната група бе секретен. Не разбирам как…

— Изтичане на информация — прекъсна го уверено Банърд. — Винаги така става.

— Ами тогава ще трябва да затъкна тази пукнатина. — Антиох явно бе объркан и по розовото му лице се появиха бръчки от напрежение. — Аз не мога да одобря репортажа ви. Всички забележки относно оплакванията на Научната група трябва да станат известни. Разбирате, нали?

— Не. — Банърд бе напълно спокоен. — Важно е и аз имам право според имперската директива. Мисля, че Империята трябва да знае какво става.

— Там е работата, че нищо не става — в тона на Антиох зазвучаха горчиви нотки. — Вашите твърдения са напълно погрешни. Бюрото няма намерение да променя политиката си. Показах ви писмата.

— Мислите, че можете да се изправите срещу Замо, когато е решил да упражни влиянието си? — запита насмешливо новинарът.

— Ще го направя… ако сметна, че е сгрешил.

— Ако! — подчерта невъзмутимо Банърд, а после изведнъж продължи разпалено: — Антиох, Империята има тук нещо изключително, нещо много по-велико от онова, което правителството си представя. Те го унищожават. Те се отнасят към тези същества като към животни.

— Наистина… — подхвана Антиох несигурно.

— Не ми говорете за Цефей 18. Това е зоологическа градина. Това е първокласна зоологическа градина с онези ваши коравосърдечни учени, които разнищват бедните създания там със своите прътове през решетките на клетките. Подхвърляте им късове месо, но ги държите затворени. Знам! От две години пиша за тях. Аз кажи-речи живея с тях.