Мъчение на Никола Нови Софийски (Житие и живот, повест и сказание за светия и славен Христов мъченик Никола Нови, пострадал в славния град Сардикийски, наречен Средец, и за мъчението му чрез предателство)

Но какво стана после? Блаженият мъж, който скоро щеше да се пресели в Горния Йерусалим, пристига, както беше казано, в оня прочут град. И какво прави, след като вече е вътре? Внимателно оглежда всичко и ставаше очевидец на желаното. Той стоеше в божествените църкви и се радваше от душа, гледайки църковния порядък, изобилствуващ с подобни неща: „Колко са желани твоите жилища, Господи на силите – говореше, възхвалявайки с Давид, – копнее душата ми и чезне за дворите Господни. Сърцето ми и плътта ми се възрадваха за живия Бог.“ А когато според устава се извършваха среднощни бдения, прав, без да преклони колена, той стоеше цяла нощ и вникваше Богу. Той ставаше съвсем безмилостен и враг на своето тяло, стараеше се и по-лошото да покори на по-доброто, и тленното – на нетленното, защото направи тялото [си] роб на душата. Така той живееше постоянно в страх Господен, понеже писанието казва: „Началото на премъдростта е страхът Господен.“ И не бе известен на никого поради смиреномъдрието на неговото извисено величие. Защото той мислеше, ако е възможно, да не бъде от никого разпознат, но тайно, сам към Самия [Бог] да насочва очите на сърцето. Казваше: „Пришълец съм, Владико, в чужда земя. Не укривай от мене Твоите заповеди. Защото моята душа завинаги възлюби въжделените от Тебе неща и Твоите съдбини!“ Той се считаше за земя и пепел, по думите на пророка. И винаги говореше: „Аз съм червей, а не човек.“ И така с това любомъдрие счупваше рога на горделивата надменност. Такива прочее са светците, те винаги се подчиняват на заповедите на владиката. Защото рече: „Когато направите всичко, що ви е заповядано, тогава казвайте: «Ние сме роби негодни.»“ Стараеше се в занаята, както се рече, и изкарваше от [работите си] необходимото за себе си и за нуждаещите се. Винаги беше с псалом на уста и присъединяваше към милостинята непрестанни молитви, с чести въздишки отдън сърце, с лежане ничком, с преклонение коленопреклонно. А имаше и дар да плаче обилно и с топъл извор от сълзи измиваше честното си лице, измъчван от мисъл за смъртта. Пееше: „Всяка нощ обливам леглото си и със сълзите си измокрям постелята си.“