Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Мастърсън се замисли над предложението.
— Не става — реши той. — Ще трябва да изтърпя цупенето й. Не ми се иска охраната да й съобщи, че пак съм катастрофирал.
(ЧЕТИРИ)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Област Буенос Айрес, Аржентина
19:25, 20 юли 2005
Елизабет — Бетси — Мастърсън, висока, слаба, много поддържана жена на трийсет и седем с остри черти и тъмнокафява кожа, която караше хората да си мислят, че е потомка на племето ватуси, седеше сама на бара в „Канзас“ — единственото място в изисканото заведение, където се пушеше. Погледна часовника си поне за петдесети път през последните десет минути и въздъхна шумно, докато си мислеше неприятни неща за противоположния пол и най-вече за Джак, съпруга си. Даде знак на бармана да й сипе още една чаша мерло „Лагард“ и запали нова цигара.
„Дяволите да го вземат! Много добре знае колко мразя да седя сама на бара, все едно че се ослушвам, за да си хвана мъж. А обеща, че ще бъде тук между седем без петнайсет и седем!“
Джак беше катастрофирал със служебната кола — втора катастрофа този месец — и автомобилът беше закаран в сервиз, затова се налагаше да ходи на работа и да се връща с Алекс Дарби, търговския аташе на посолството. Джак й се бе обадил, за да я попита дали иска да го вземе от „Канзас“, защото на Алекс нямало да му бъде удобно да го закара до тях.
Семейства Мастърсън и Дарби караха втори мандат в Буенос Айрес и бяха предпочели къщи в „Сан Исидро“, вместо апартаменти в „Палермо“ или „Белграно“.
Първият мандат ги беше научил, че елегантните апартаменти, които посолството им осигуряваше, си имаха недостатъци. Бяха много по-близо до посолството, но пък там бе шумно, понякога асансьорите и климатиците не работеха, а много често се налагаше да си търсят място за паркиране на най-ниското ниво в подземния паркинг. Освен това плувните басейни бяха общи, ако изобщо имаше плувен басейн.
Къщите на посолството в „Сан Исидро“ бяха приятни и си имаха градини, quincho — барбекю на открито — и плувен басейн. Това бе много важно, когато имаш деца, а семейство Мастърсън бяха с три. Училищата в „Сан Исидро“ бяха по-добри, също и магазините, а „Авенида Либертадор“ бе пълна с бутици и приятни ресторанти. Не биваше да забравя и удобните паркинги, които бяха, както се изразяваха от Държавния департамент, специално за „лични автомобили“.
Автомобилът на семейство Мастърсън беше тъмнозелен ван „Крайслер“, модел 2004 година. Заради трите деца и велосипедите им трябваше нещо голямо. Ванът наистина беше огромен и Бетси дори не искаше да мисли какво би било да си търси място за паркиране на така наречения бус в някой от подземните паркинги на града.
Когато ходеше в Буенос Айрес, за да обядва с Джак или по някоя друга причина, тя никога не оставяше автомобила на паркинг. Дипломатическите номера на буса й даваха възможност да го остави, където пожелае. Нямаха право нито да я глобят, нито да я вдигнат с паяк. Нямаха право да я спират и за превишена скорост. На това му се казваше дипломатически имунитет.
Цената, която плащаха за къщата и хубавите магазини, приятните ресторанти и по-добрите училища на „Сан Исидро“, бе да отделят два пъти на ден по трийсет минути, понякога по четирийсет и пет, за да пропътуват разстоянието по „Либертадор“ до посолството. Ала Джак бе готов да плаща тази цена.
Барманът, който я обслужваше — един от четиримата на овалния бар, — се приближи с бутилка „Лагард“ в едната ръка и чиста чаша в другата. Попита с извити вежди дали иска нова чаша.
— Няма нужда, благодаря — отвърна Бетси на испански.
Барманът доля чашата й почти до ръба.
„Май не трябваше — помисли си тя. — Както наливат тук, две чаши са половин бутилка, а след като изпия половин бутилка, сигурно ще изтърся нещо — въпреки че Джак го заслужава, — заради което после ще съжалявам.“
Въпреки това пое чашата внимателно и отпи голяма глътка.
Вдигна поглед към двата огромни телевизионни екрана на стените, монтирани специално за посетителите на бара. На единия даваха сокър — и аржентинците, и по-голямата част от света наричаха играта „футбол“, — а другият бе включен на новинарски канал.
Нямаше звук.
„Типично по аржентински — каза си заядливо тя. — Вместо да се чудят на кой канал да включат звука, след като знаят, че зрителите на другия ще се дразнят, те са изключили звука и на двата. Така никой няма да се дразни.“
Футболът изобщо не я интересуваше, затова насочи вниманието си към новините. Пред посолството на САЩ отново имаше демонстрация. Тълпата блъскаше барабани и тенджери, вееха се знамена и плакати, включително няколко с образа на Че Гевара — които незнайно защо безумно дразнеха Джак, — зад бариерите, поставени от конната полиция.