Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Зелените барети почти бяха успели. Имаше един случай, когато те почти през смях докладваха, че Гевара разположил хората си, наричани с гръмкото название Революционна армия, за нощно военно учение, но благополучно се изгубили из гъсталаците на джунглата, четирима се удавили, докато се опитвали да прекосят една река, и им били необходими две седмици, за да се върнат в базовия лагер, едва оцелели, след като им се наложило да се прехранват с маймуни и други диви твари. Когато се върнал в базата, Гевара открил, че боливийската армия е поставила района под наблюдение. Някакъв фермер съобщил на правителството къде са се настанили революционерите, защото се уплашил, че са наркотрафиканти.
На президента на Боливия не му било никак смешно и не приел идеята, че най-удачният начин за разправа с доктор Гевара е унижението. Наредил да бъде незабавно предаден на военен съд по обвинение за притежание на оръжие с цел насилствено сваляне на правителството, което според международното право се наказва със смърт. Процесът бил последван от бърза екзекуция и ето как Гевара се превърнал в легенда, вместо в посмешище.
— Къде витаеш, Джак? — долетя зад него познатият глас на Алекзандър Б. Дарби. Официално Дарби се водеше търговски аташе, ала за по-висшестоящите не бе тайна, че е представителят на ЦРУ.
Мастърсън се обърна с усмивка към дребния закръглен мъж с тънки изписани мустачки.
— Обичайните ми презрителни разсъждения за Че Гевара.
— Онези още ли висят навън?
Мастърсън кимна.
— Чаках да завали. Надявах се да плисне един дъжд, за да се махнат.
— Да, ама не стана.
— Ти готов ли си?
— На ваше разположение съм, господине — отвърна Мастърсън и тръгна към вратата.
Мастърсън пътуваше до вкъщи заедно с Дарби, който живееше наблизо, в предградието „Сан Исидро“. Колата, осигурена му от посолството, беше блъсната — за втори път този месец — и трябваше да я откарат в сервиз.
— Шефът върна ли се? — попита Дарби, докато се качваха в асансьора, който щеше да ги остави в мазето.
— Всеки момент. Взел е ферибота — отвърна Мастърсън.
— Сигурно и той е очаквал да завали — предположи Дарби.
Мастърсън се засмя.
Ако не друго, демонстрантите пред посолството превръщаха в истинско изпитание влизането и излизането от сградата. Насъбралите се, сигурни, че телевизионните камери следят всяко тяхно движение, се втурваха, за да обградят дипломатическите автомобили. Освен че блъскаха по колите и размахваха юмруци към пътниците вътре — виждаха единствено шофьорите, защото задните прозорци бяха с черни стъкла, — те не вършеха поразии. Затова пък се налагаше конната полиция да мобилизира силите си, за да пробие сред недоволните и да направи път на автомобилите, което създаваше хаос и винаги имаше опасност някой да бъде стъпкан или прегазен. Оставаше и възможността някой демонстрант — който дори не е бил докоснат — да започне да вие жално пред камерите и да се оплаква, че някой гринго империалист нарочно е прекарал колата си през крака му. Това бе сигурен начин да ги дадат по вечерните новини и в „Кларен“, един от ежедневниците на Буенос Айрес.
Асансьорът ги свали в мазето, мътно осветено помещение с паркирани от едната страна автомобили. Повечето бяха личните коли на персонала, чийто ранг не бе достатъчно висок, за да им зачислят служебна с шофьор, но достатъчно издигнали се, за да разчитат на място в мазето на посолството. Имаше и специално обозначени паркинг места пред сградата, предвидени за приходящите.
Най-близо до рампата, която извеждаше от мазето, бяха местата за автомобилите на посолството, джипове „Уегъниър“ и други, използвани вместо таксита, и още шест почти еднакви „коли на посолството“. Бяха чисто нови, или почти чисто нови, всичките беемвета, тъмносини или черни, седмици и петици, до една бронирани, с дипломатически номера.
Когато Мастърсън и Дарби слязоха, пет от автомобилите бяха на местата си — огромното черно 760 на посланика, двойникът му, колата на Дарби, на генералния консул и на Кен Лауъри. Лауъри бе шеф на охраната. Нямаше ги само колите на военния аташе — на него често му се случваше да си тръгва по-рано — и на Мастърсън, оставена в сервиз, за да сменят предния калник.
Шофьорът на Дарби, настанил се на сгъваем стол до рампата заедно с останалите шофьори, се надигна, щом ги видя да приближават, за да отвори вратите и на двамата още преди да стигнат автомобила.