Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Бе много по-лесно и бързо сама да паркира буса. Така че когато вечерята приключеше — или се откажеше да чака съпруга си, който дори не благоволяваше да й позвъни, за да предупреди, че ще закъснее, и не се сещаше да вдигне мобилния, когато му се обаждаше — трябваше просто да мине отзад на паркинга, да се качи в буса и да подкара.
Когато днес дойде, паркингът бе почти пълен и се наложи да спре в самия край, защото единствено там имаше достатъчно място за буса. Нищо. Не беше далече, а и паркингът бе добре осветен, високите улични лампи бяха щръкнали като скални кътчета сред паркираните автомобили.
Учуди се и се подразни, когато забеляза, че лампата над буса е изгоряла. Случваше се, но си каза, че няма да е никак лесно, докато нацели ключалката в тъмното.
Когато приближи до автомобила, разбра, че положението е по-зле, отколкото изглеждаше отдалече. Някой кретен — най-вероятно някой от валетата — бе паркирал едно пежо толкова близо до лявата страна на вана, че нямаше начин да отвори вратата, без да отърка гърдите си и дупето в мръсното пежо или в буса, който също трябваше да мине на автомивка.
Заобиколи от дясната страна и след доста търсене — дори за момент си каза, че ще се наложи да извади запалката — успя да пъхне ключа и да отвори вратата.
Беше с тясна пола и единственият начин да пропълзи по седалката до шофьора през разстоянието между двете, както и да се наричаше, бе като запретне пола чак до бикините.
„Едно по едно. Остави първо чантата, след това вдигай полата.“
Отвори плъзгащата се врата и подхвърли чантата на седалката.
Предната врата се тръшна.
„Какво, по дяволите, беше това?“
Вдигна поглед, за да разбере какво става.
Между колите крачеше мъж и приближаваше. Държеше нещо в ръка.
„Това пък какво е? Не е ли спринцовка?“
Първо усети ръцете, които я сграбчиха отзад, а след това нечия ръка притисна устата й.
Започна да се съпротивлява. Опита се да ухапе ръката на непознатия, докато той я стискаше. Усети убождане по бедрото.
„Боже госпо…“
Четири минути по-късно тъмносиньо „BMW 545i“ с черни стъкла и дипломатически номер отби от „Авенида Либертадор“ и спря до тротоара. Знакът „Паркирането забранено“ се виждаше ясно, но както обикновено бяха спрели още няколко коли на дипломатическия корпус.
Джак Мастърсън се обърна към седналия отзад Алекс Дарби.
— След като колата ти ще прави компания на моята в сервиза, как ще ходим на работа?
— Ще накарам някое от момчетата да ме вози — отвърна Алекс.
— Не предпочиташ ли мен?
— Надявах се да ми предложиш.
— Осем и петнайсет става ли?
— Да. Искаш ли да ти изпратя тази кола, след като шофьорът ме остави?
— Няма нужда. Бетси е с буса. Прати шофьора да я прибере в посолството. — Той заговори по-високо на испански. — Съобщете на диспечера утре в осем сутринта да ме чака кола пред нас.
— Si, senor — отвърна шофьорът.
— Ще те взема — обърна се Мастърсън към Дарби — само ако утре сутринта съм все още жив. Знаеш я колко мрази да чака и ще е вкисната до бога.
Дарби се изкиска.
Мастърсън слезе и затича към входа на „Канзас“. Проправи си път сред множеството, които чакаха да ги настанят, и прескочи наведнъж трите стъпала към бара.
Бетси я нямаше нито на бара, нито в сепаретата.
„По дяволите!“
Един от барманите го забеляза и вдигна безпомощно ръце. Джак пристъпи към него.
— Изпуснахте я за малко, господине — обясни барманът. — Тръгна си преди две минути.
„Мамка му! Може пък да я хвана на паркинга.“
— Muchas gracias — благодари той на човека и забърза през фоайето към паркинга.
„Ако е оставила някой вале да паркира буса, може още да чака.“
Бетси я нямаше.
„Мамка му!“
Джак заобиколи паркинга и се огледа. Отначало не забеляза буса, но след секунда го мярна в далечния край. Светлината в купето бе включена, което означаваше, че тя тъкмо се качва.
Той хукна с всички сили натам.
„Нямам никаква представа какви ги върши на отворена врата, но поне ще успея да стигна, преди да потегли.“
— Любима, много съжалявам! — провикна се той, когато наближи.
„Ама тя къде е?“
От страната на шофьора нямаше място да се качи, затова, едва когато заобиколи от другата страна, забеляза, че вратата не е отворена, а оставена открехната. Ето защо в купето светеше.
„Къде, по дяволите, се беше дянала?“
Дръпна плъзгащата се врата, за да я хлопне. Чак сега видя чантата й.
— Мили боже! — възкликна тихо той.
Извади мобилния телефон от джоба на ризата и натисна едно от копчетата.