Божията формула

— Разбрах, че е на немски — разсмя се той. — Но какво е?

Ариана извади от папката още един лист, сгънат на четири, внимателно го разтвори и го обърна към Томаш. Написан с главни букви на пишеща машина, се четеше същият израз DIE GOTTESFORMEL; под него имаше напечатани стихове и подпис в едната четвъртинка от листа.

— Това е ксерокопие на първата страница от въпросния ръкопис — поясни Ариана. — Както виждате, отнася се за същото заглавие, споменато от министър Шафак в представения ви документ.

— Да, Die Gottesformel — повтори Томаш. — Но какво е това?

— Този ръкопис е дело на една от най-значимите личности в историята.

— На кого? — засмя се Томаш. — На Исус Христос ли?

— Виждам, че сте шегобиец.

— Добре, предавам се. Кой е той?

Ариана си отчупи късче хляб, намаза го с хумус и го хапна с демонстративно бавни жестове, сякаш да подчертае драматизма на онова, което предстоеше да разкрие.

— Алберт Айнщайн.

Томаш разгледа ксерокопието с още по-голямо любопитство.

— Айнщайн ли? Хм… интересно. — Погледна Ариана. — Този подпис наистина ли е на Айнщайн?

— Да.

— И почеркът ли е негов?

— Разбира се. Калиграфските тестове го потвърдиха.

— А кога е бил публикуван този текст?

— Никога не е бил публикуван.

— Моля?

— Не е издаван.

— Никога?

— Никога.

— Твърдите, че е неиздаван текст?

— Да.

Историкът издаде звук, който изразяваше възхищение и удивление. Любопитството го изгаряше като огън. Зае се отново да разглежда ксерокопието, буквите от заглавието, стиховете и подписа на Айнщайн най-отдолу. От листа погледът му се насочи към папката на Ариана, която все още лежеше на масата.

— Къде са останалите страници?

— В Техеран.

— Можете ли да ми дадете копия, за да ги разуча?

Иранката се усмихна.

— Не. Това е строго поверителен документ. Ще трябва да отидете до Техеран, за да анализирате ръкописа. — Наведе глава. — Какво ще кажете да заминете направо за там?

Томаш се разсмя и протегна ръка напред, като полицай, който спира движението.

— Спокойно. Първо, не съм сигурен дали ще мога да свърша тази работа. Все пак съм изпратен тук със задача от фондация «Гулбенкян». Освен това имам други ангажименти в Лисабон, нали така? Часовете ми в…

— Сто хиляди евро — прекъсна го Ариана, без да мигне. — Имаме готовност да ви изплатим сто хиляди евро.

Историкът се поколеба.

— Сто хиляди евро?

— Да. Плюс всички разходи.

— За какъв срок става дума?

— Колкото е необходимо.

— Какво ще рече това? Седмица?

— Един или два месеца.

— Един или два месеца? — Томаш се замисли. — Мм… не знам дали ще мога.

— Защо? Повече ли ви плащат в «Гулбенкян» или в университета?

— Не, не става въпрос за това. Имам си задължения… с една дума, не мога току-така да зарежа всичко, нали разбирате?

Ариана се наведе над масата и впи очите си с цвят на мед в неговите.