Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Но имаше и друга причина за цялото това приключение — причина още по-опасна, възхитителна и безумна.
И аз знаех, че Луи ще разбере. Тя трябва да е стояла зад неговото интервю и неговите признания. Аз исках смъртните да узнаят за нас. Аз исках да го обявя пред света така, както го казах на Алекс, Лари и Костеливото орехче и на моята сладка адвокатка Кристин.
И нямаше значение, че те не вярваха в това. Нямаше значение, че го мислеха за изкуство. Факт беше, че след два века спотайване аз бях видим за смъртните! Аз изговарях името си на глас. Аз споделях каква е природата ми. Аз съществувах!
Ала аз отивах по-далеч от Луи. Неговият разказ, при всичките си странности, бе минал за белетристика. В света на смъртните той бе също толкова безопасен, колкото и живите картини в стария Театър на вампирите в Париж, където на една забутана, осветена с газови фенери сцена демоните се преструваха на актьори, преструващи се на демони.
Аз щях да застана под ярките прожектори пред камерите, щях да протегна ръка и да докосна с ледените си пръсти хиляди топли протегнати длани. Щях да им изкарам ангелите от страх, ако бе възможно, да ги очаровам и да ги поведа към истината, ако успея.
И да предположим, само да предположим, че когато труповете започнат да стават все по-многочислени, че когато най-близките до мен започнат да се вслушват в неизбежните си подозрения, само предположете, че изкуството престане да бъде изкуство и стане реалност!
Тоест, ами ако те наистина повярват, наистина разберат, че този свят все още приютява демона на Стария свят — вампирът, — о, каква велика и славна война можем да поведем тогава!
Щяхме да се прочуем и да ни преследват, и да се бият срещу нас в тази бляскава градска пустош така, както срещу никое митично чудовище досега не се е бил човек.
Как бих могъл да не се влюбя в тази война, в самата идея за нея? Как тя да не си заслужава най-голямата опасност, най-голямото и най-отвратително поражение? Дори и в мига на разруха аз щях да съм жив както никога досега.
Но, честно казано, не бях убеден, че ще се стигне дотам — до това смъртните да повярват в нас, искам да кажа. Смъртните никога не са ме плашели.
Другата война щеше да започне — тази, която или ще събере заедно всички ни, или всички те щяха да се изправят срещу мен.
Това бе истинската причина за „Вампирът Лестат“. Ето такава игра играех аз.
Но и другата прелестна възможност за истинско разкритие и гибел… Е, това добавяше страшно много пикантност!
От мрачната пустош на Канал Стрийт аз се качих по стълбите в моята стая в старомодния хотел във Френския квартал. Тихо бе, и това ми бе угодно, с ширналата се под прозорците „Вьо Каре“ и тесните улички между къщите на Испанския квартал, които познавах толкова отдавна.
На огромния телевизор пуснах видеокасетата с прекрасния филм на Висконти „Смърт във Венеция“. По някое време един актьор каза, че злото е необходимост. Че е храна за гениалността.
Аз не го вярвах. Но ми се искаше това да бе истина. Тогава аз бих могъл да съм само Лестат чудовището, нали? А аз винаги съм бил толкова добър като чудовище! Е, карай…
Сложих нова дискета в преносимия текстообработващ компютър и започнах да описвам историята на своя живот.
Първа част
Лелио изгрява
1
През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.
Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.
Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня — вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.
Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.