Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Започна да дърдори нещо — как не било за вярване и как сигурно едва не са ме убили, и дали прислугата да не ми стопли бульон незабавно, и всякакви такива, ала полза никаква. Онова, което се бе случило в онзи единствен миг, бе непоправимо и изведнъж се намерих сам на леглото в стаята си. Кучетата не бяха в него с мен, както винаги през зимата, защото те бяха мъртви, и въпреки че камината не беше накладена, аз се наврях, мръсен и окървавен, под завивките и потънах в дълбок сън.
Не напуснах стаята си дни наред.
Знаех, че селяните са се изкачили в планината, намерили са вълците и са ги донесли в замъка, защото Огюстен дойде и ми го разказа, но аз не отговорих.
Измина може би седмица. Когато можех да понеса присъствието на други кучета около себе си, слязох в моя кучкарник и доведох две кученца, вече едри животни, да ми правят компания. Нощем спях между тях.
Слугите идваха и си отиваха. Но никой не ми досаждаше.
А после майка ми тихо, почти крадешком, се промъкна в стаята ми.
2
Беше вечер. Аз седях на леглото, едното от кучетата се бе изтегнало до мен, а другото — под коленете ми. Камината пламтеше.
И ето, най-сетне майка ми дойде, както сигурно би трябвало да очаквам.
Познах я по особеното движение в мрака и докато, ако някой друг бе дошъл при мен, аз щях да му кресна „Махай се“, на нея не казах нищичко.
Питаех към нея огромна и непоколебима обич. Не мисля, че някой друг изпитваше същото. И онова, което винаги ме караше да милея за нея, беше, че тя никога не казваше нищо обикновено.
„Затвори вратата“, „Изяж си супата“, „Мирувай“ — подобни неща никога не бяха се отронвали от устните й. Тя непрекъснато четеше — всъщност беше единствената в семейството, която имаше някакво образование, и когато проговореше, то бе наистина, за да каже нещо. Затова сега не ме подразни.
Напротив — тя възбуди любопитството ми. Какво щеше да каже и дали бе мислимо то да ме засяга? Не бях искал да дойде, дори не бях се сещал за нея, и не се извърнах от огъня, за да я погледна.
Но между нас съществуваше силно разбиране. Когато се бях опитал да избягам от тази къща и ме доведоха обратно, тъкмо тя ми показа как да се освободя от последвалата болка. Тя бе направила чудеса за мен, въпреки, че никой около нас никога не забеляза.
Първата й намеса дойде, когато бях на дванайсет и старият енорийски свещеник, който ме беше карал да наизустявам поезия и ме бе научил да чета някой и друг химн на латински, искаше да ме прати на училище в близкия манастир.
Баща ми отказа — можело да науча всичко нужно и у дома. Но майка ми се надигна от своите книги, за да поведе шумна и гръмогласна битка с него. Щял съм да отида, заяви тя, ако искам. Продаде един от накитите си, за да плати за учебниците и облеклото ми. Всичките си накити бе наследила от една своя италианска баба и всеки от тях си имаше история, и това бе тежко за нея. Но го направи незабавно.
Баща ми се разсърди и й напомни, че ако това се бе случило преди той да ослепее, волята му несъмнено щеше да се наложи. Братята ми го увериха, че най-малкият му син няма да отсъства задълго. Щях да дотичам у дома веднага щом ме накарат да правя нещо, което не искам.
Е, аз не дотичах у дома. Влюбих се в манастирското училище.
Влюбих се в параклиса и в химните, в библиотеката с хилядите стари книги, камбаните, които разпределяха деня, вечно повтарящите се ритуали. Обичах чистотата на това място, обичах съкрушителния факт, че всичко тук бе добре пазено и поддържано, че работата в огромната къща и в градините никога не свършваше.
Когато ме наказваха, което не се случваше често, ме обземаше възторжено щастие, защото за пръв път през живота ми някой се мъчеше да ме направи добър човек, който може да се учи.
След месец обявих призванието си. Исках да вляза в ордена. Исках да прекарам живота си в тази безупречна обител, в библиотеката — да пиша на пергаменти и да се уча да чета древните книги. Исках да ме затворят завинаги с хората, които вярваха, че аз можех да бъда добър, ако поискам.
Там ме харесваха. И това бе съвсем необичайно. Там не правех останалите хора нещастни или сърдити.
Игуменът веднага писа на баща ми, за да му поиска разрешение. И, честно, мислех си, че баща ми ще се радва да се отърве от мен.