Вампирът Лестат

Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма. Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.

Бяха минали едва няколко минути.

Четири вълка лежаха мъртви. Друг бе смъртоносно осакатен. Оставаха три, един, от които бе спрял да пирува дивашки с месото на кучетата и бе втренчил косо разположените си очи в мен.

Стрелях с винтовката, не улучих, стрелях с мускета и кобилата ми се вдигна на задни крака, когато вълкът се стрелна към мен.

Като на пружини другите вълци се обърнаха и зарязаха прясната плячка. Дръпнах силно юздите и оставих кобилата си да препусне на воля право към прикритието на гората.

Не се огледах назад дори когато чух ръмженето и щракането на челюсти. Но после усетих как зъбите одраскаха глезена ми. Грабнах другия мускет, обърнах се наляво и стрелях. Вълкът като че се изправи на задните си крака, но изчезна твърде бързо от поглед и кобилата ми отново се вдигна на задни крака. Едва не паднах. Усетих как задните й крака поддават под мен.

Почти бяхме стигнали гората и аз скочих от гърба й преди тя да се строполи на земята. Имах още една заредена пушка. Обърнах се, хванах я здраво с две ръце, прицелих се право в скачащия върху ми вълк и пръснах горната част на черепа му.

Останаха две животни. Кобилата надаваше дълбоко, гръмовно цвилене, което се издигна до рев и писък — най-ужасният звук, който бях чувал да издава нещо живо. Двата вълка я бяха заръфали.

Стрелнах се по снега — усещах колко е твърда каменистата земя под мен, и успях да стигна до дърветата. Ако успеех да презаредя, можех да ги застрелям оттам. Но нямаше нито едно дърво с достатъчно ниски клони, че да могат да ми служат за опора.

Скочих нагоре, като се опитвах да се покатеря, краката ми се подхлъзнаха по ледената кора и паднах долу, а вълците приближаваха. Нямаше време да презаредя единствената останала ми пушка. Оставаха ми млатилото и мечът — боздуганът отдавна бе загубен.

Мисля, че щом с мъка се изправих на крака, разбрах, че сигурно ще умра. Но и през ум не ми мина да се предавам. Бях се побъркал, побеснял. Почти с ръмжене се изправих лице в лице със зверовете и погледнах по-близкия вълк право в очите.

Разкрачих се, за да се закотвя. Стиснал млатилото в лявата си ръка, извадих меча. Вълците спряха. Първият, след като се взря в мен, наведе глава и се дръпна няколко крачки встрани. Другият чакаше, сякаш чакаше някакъв невидим знак. Първият отново ме погледна, пак с онова обезпокоително спокойствие, и се хвърли напред.

Замахнах с млатилото и топката с шипове се завъртя в кръг. Чувах собственото си ръмжащо дишане и усетих, че подгъвам колене, като че се готвя да скоча напред. Прицелих се с млатилото отстрани на челюстта на звяра, халосах я с всичка сила и само я одрасках.