Превъзходство
- Автор: Шеффилд Чарльз
- Серия: Наследената вселена #3
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-118-Х
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Превъзходство». Краткое содержание книги:
Легендарната раса на Строителите се е изолирала доброволно от космическата сцена преди милион години в изчакване на възникването на раса — партньор.
Днес евентуалните раси кандидати са три — хора, лофтианци и зардалу…
Зардалу, най-голямата известна някога заплаха за спиралния ръкав, поробили цели раси и унищожили други. Но преди единадесет хиляди години те са изтребени и оттогава спиралният ръкав живее в мир.
Изследването на една от неразгадаемите конструкции на легендарната раса на „Строителите“ става причина шепа зардалу, намиращи се в продължение на хилядолетия в състояние на стаза, да бъде освободена.
Отдавна приготвеният план на Строителите е в действие. На трите раси е даден равен шанс. Ще остане само една!
— Добре, Ат, това е достатъчно. Пусни го внимателно долу — сикропеанката свали Гарноф на пода и Луис Ненда кимна към него. — Сега щастлив ли си? Или искаш по-красноречива демонстрация?
Но Гарноф вече се оттегляше назад извън обхвата на дългите съставни крайници.
— Що се отнася до мен и двамата можете да останете тук и да се скапете — когато се отдалечи на безопасно разстояние, той спря. — Как, по дяволите, го направи? Как говори с нея, искам да кажа. Мислех, че никой човек не може да общува със сикропеанци без преводач.
Луис Ненда вдигна рамене, без да поглежда Гарноф.
— Имплантираха ми приставка, там, на Карелиа. Излъчва и приема. Струва много, но си заслужава. Сега си върви и ни остави на мира.
Той изчака, докато Гарноф отиде до входа на чакалнята, четирийсет метра встрани.
— Беше права, Ат — мълчаливото и невидимо феромонно съобщение се разпространи дифузно до рецепторите на сикропеанката. — Те са тук, на Миранда, намират се в Делбрък. И двамата, и Д’жмерлиа, и Калик.
Сляпата бяла глава бавно и доволно кимна.
— Така и предполагах — Атвар Х’сиал разтърси твърдите си защитни горни крила, сякаш да изтърси прахта от седмиците пътуване. — Това е удовлетворително. Установихте ли връзка?
— Не оттук. Прекалено опасно е. Няма да им се обадим, докато не можем лично да отидем при тях. Така никой няма да може да ги разубеди.
— Никой не може да разубеди моя Д’жмерлиа, след като знае, че аз съм жива и отново в спиралния ръкав. Но съм съгласна, че личният контакт е за предпочитане… ако може да се осъществи. Как предлагате да продължим?
— Е… — Луис Ненда бръкна в джоба си и извади една тънка карта. — С последния скок кредитът ни спадна до минимум. Колко далеч е Делбрък?
— Две хиляди и четиристотин километра директен полет.
— Не можем да си го позволим. А по суша?
— Доста много — Атвар Х’сиал остана за момента заета с пресмятане. — Три хиляди и осемстотин километра по суша, ако не се налага да пресичаме водни басейни.
— Добре — беше ред на Ненда да пресмята. — Три дни със земен транспорт. Ще ни стигнат за пътуване, но нищо няма да ни остане. Дори и за храна по пътя. Какво мислиш?
— Аз не мисля — във феромоните се чувстваше примирение. — Когато нямам избор аз действам.
Голямата сикропеанка протегна шестте си крайника. Тя се изправи на долните си четири крака, извисявайки се шест стъпки над Луис Ненда.
— Хайде. Както казваме в нашия вид: „Закъснението е най-ужасната форма на отрицание.“
— Да тръгваме към Делбрък.
Три дена по-късно един нов Луис Ненда поведе Атвар Х’сиал към автобуса за Делбрък. Беше гладко избръснат, облечен в хубави нови дрехи в кралско синьо.
— Е, това свърши наистина чудесна работа — феромоните предадоха усмивката на Ненда на Атвар Х’сиал, докато той махаше сериозно с ръка за сбогом към четирима тъжни пътници.
Той спря едно по-голямо местно такси, което побираше по-едри извънземни. Сикропеанката кимна.
— Така е. Но втори път номерът няма да мине, Луис Ненда.
— Ще мине. Всяка минута се ражда по един. Само трябва да се актуализира. По-точно всяка секунда се ражда по един. Ръкавът е пълен с такива.
— Стават подозрителни.
— Към какво? Провериха купето, за да са сигурни, че няма начин някой да може да наблюдава.
— В някой момент някой от тях ще се запита дали купето е също толкова непроницаемо за звук — Атвар Х’сиал се изтегна удобно отзад в колата и отвори черните си твърди горни крила да проникне слънчева светлина. Фините атрофирани крила под тях бяха нашарени с червени и бели удължени петна.
— И какво ще последна, ако проверят? Ще те накарат да седиш отзад, където не можеш да ме виждаш.
— Може би. Но в някой момент някой от тях ще се запита дали не използвате феромони и невербални сигнали. Казвам ви, няма да повторя това упражнение.
— Хей, не започвай да ги съжаляваш. Те работят за правителството на Съюза. Ще си го върнат с измама. Достатъчно е да увеличат данъците с още някоя хилядна от цента.
— Неправилно разбирате моите мотиви… — жълтите рогца потрепериха. — Аз съм от раса, чиято съдба е да създава светове, да запалва нови слънца, да управлява галактики. Аз няма да падна отново толкова ниско, че да се занимавам с такава дреболия. Това е под достойнството на една сикропеанка.