Половин свят

— Е, какво пък, така да бъде.

Настъпи мълчание, през което Трън трескаво запрехвърля наум чутото.

— Значи няма да ме пребиеш с камъни?

Пасторът размаха сакатата си ръка и показалецът ѝ се лашна напред-назад.

— Имам проблем с хвърлянето на големите.

Последва ново мълчание, достатъчно дълго, че съмнението да се прокрадне сред първоначалното облекчение.

— Тогава… каква е присъдата ти?

— Ще измисля нещо. Освободи я.

Тъмничарката изсумтя възмутено, сякаш отварянето на килията ѝ нанасяше кръвна обида, но се подчини. Трън разтри зачервената от оковата си китка и не можа да повярва колко лека усещаше ръката си без нея. Толкова лека, че се замисли дали не сънува. Затвори очи, после изпъшка, когато тъмничарката запрати ботушите ѝ към нея и те я удариха в корема. Не беше сън значи.

Не можа да спре да се усмихва, докато ги обуваше.

— Носът ти изглежда счупен — каза отец Ярви.

— Не му е за пръв път. — Ако се отървеше само със счупен нос, щеше да е късметлийка.

— Дай да погледна.

Пасторът е преди всичко лечител, затова Трън дори не трепна, когато той приближи и сбърчил чело, заопипва леко костите на носа ѝ.

— Ау — промърмори тя.

— О, съжалявам, заболя ли те?

— Съвсем малк…

Той натика пръст в едната ноздра, а палецът му натисна силно гърбицата на носа и Трън се свлече на колене. Дъхът ѝ секна, нещо изпука, изпепеляващата болка преряза лицето ѝ и сълзите бликнаха с пълна сила.

— Готово — каза отец Ярви и избърса пръста си в ризата ѝ.

— Богове! — изскимтя Трън, стиснала в шепи лице.

— Понякога малко болка сега спестява много болка после. — Пасторът вече вървеше към вратата и Трън хукна след него. Все още не можеше да повярва, че това не е просто шега.

— Благодаря ти за нежните грижи — промърмори тя, докато минаваше покрай тъмничарката.

Жената я изгледа навъсено:

— Надявам се повече да не са ти нужни.

— Аз също, нищо лично. — Трън последва отец Ярви по тъмния коридор, после нагоре по стълбите и накрая замижа, когато светлината я блъсна в очите.

Може и да имаше само една здрава ръка, но краката му работеха отлично — пасторът наложи убийствено темпо, докато крачеше през двора на Крепостта. Вятърът шепнеше в листата на вековния кедър.

— Трябва да кажа на майка ми… — поде Трън, докато подтичваше след него, за да не изостава.

— Аз вече го направих. Казах ѝ, че си невинна за убийството, но си дала клетва да ми служиш от тук насетне.

— Но… откъде знаеше, че аз ще…

— Работа на пастора е да знае какво мислят и правят хората. Не си чак такава неразгадаема загадка, Трън Бату.

Минаха под Пищящата порта и тръгнаха през града към майка Море, надолу по огромната скала, върху която стоеше Крепостта. Заслизаха по стъпала, през стръмните, тесните и пълни с народ улички между скупчените нагъсто къщи.

— Не ме водиш към някой от корабите на крал Удил, а? — Глупав въпрос, знаеше го, но сега, след като бе излязла от сянката на Смърт, и мъничкото светлина в края на тунела стигаше да огрее съсипаните ѝ мечти.