Половин свят

— Пребиване с камъни, кралице моя. — Пасторът говореше така равнодушно, сякаш ставаше дума за смачкване на бръмбар, не на човек, още повече човек, когото Бранд познаваше откакто се помни. И мразеше почти оттогава, но не там беше работата.

— Някой ще се застъпи ли за Трън Бату? — прогърмя гласът на краля.

След като ехото от думите му заглъхна, настана гробна тишина. Сега е моментът да направи добро. Да застане в светлото. Бранд огледа залата на боговете. Думите напираха да излязат. Видя Раук на мястото му, усмихваше се. Видя и Сордаф, но месестото му лице беше просто безизразна маска. Никой дори не промърмори.

И Бранд също си замълча.

— Тежка задача е това да заповядаш смъртта на някого, при това толкова млад. — Крал Удил се изправи от Черния трон и залата се изпълни с подрънкване на ризници и шумолене на рокли, когато всички, с изключение на кралицата, коленичиха. — Но не можем да извръщаме глави от това що е редно само защото е трудно.

Отец Ярви се поклони още по-ниско:

— Ще раздам кралското правосъдие според закона.

Удил подаде ръка на Лейтлин и двамата слязоха по стъпалата на подиума. Така въпросът с Трън Бату беше решен, оставаше само пребиването ѝ с камъни.

Бранд не можеше да повярва на ушите си. Беше убеден, че поне едно от всички тези момчета ще каже нещо, като цяло бяха свестни, честни момчета. Или пък Хъннан ще каже своята част от историята такава, точно както се случи, все пак беше уважаван оръжейник. Кралят, или кралицата, ще прозре истината, защото и двамата са мъдри, справедливи хора. Боговете няма да допуснат такава неправда. Някой ще направи нещо.

А може би и те като него чакаха някой друг да сложи нещата в ред.

Кралят закрачи сковано, притиснал към гърдите си извадения от ножницата му меч, а стоманеносивите му очи гледаха право напред. Кралицата вървеше до него и едва доловимото ѝ кимане към човек биваше посрещано като скъп дар, а едничка дума за друг му даваше благословията ѝ да я посети в броячницата ѝ, където да въртят търговия и обсъждат поверителни дела. Двамата приближаваха към Бранд, все повече и повече.

Ударите на сърцето му кънтяха в ушите. Той отвори уста. Когато минаваха покрай него, кралицата извърна за миг към Бранд смразяващия си взор и той засрамен наведе глава. Отминаха.

Сестра му все казваше, че не е негова работа да оправя целия свят. Но ако не той, кой тогава?

— Отец Ярви! — почти извика Бранд и когато пасторът се извърна към него, изграчи едва доловимо — Трябва да говоря с теб.

— За какво, Бранд? — Това го стъписа. Не би си и помислил, че отец Ярви ще има и най-малка представа кой беше той.

— За Трън Бату.

Пасторът замълча. Може и да беше само няколко години по-възрастен от Бранд, може и да беше толкова блед, все едно всичкият цвят беше изтекъл и от кожата, и от косата му, и така кльощав, че всеки по-силен порив на вятъра да го отнесе, но отблизо в очите му имаше нещо смразяващо кръвта. Нещо, което накара Бранд да се сниши под погледа му.