Половин свят

— Очаквах така да стане — отвърна горчиво майка ѝ. — От момента, в който стъпи в проклетия квадрат, от момента, в който видяхме баща ти мъртъв, знаех, че така ще стане.

Трън усети бузата си да потрепва.

— Е, утеши се с мисълта, че си била права.

— Мислиш, че нещо може да ми донесе утеха? Казват, че ще пребият единственото ми дете с камъни!

Трън изтръпна, стана ѝ ужасно студено. Едва успя да си поеме дъх. Имаше чувството, че камъните вече я затрупват и смазват под тежестта си.

— Кой казва така?

— Всички.

— Отец Ярви?

Пасторът говореше от името на закона. Пасторът произнасяше присъдите.

— Не знам. Не мисля. Не още.

Не още. Дотук се простираха надеждите ѝ. Почувства се толкова слаба, че едва успяваше да стиска прътите на желязната решетка. Беше свикнала да носи маската на смелото изражение, независимо колко бе изплашена, но пред Смърт не се застава така лесно лице в лице. Няма по-трудно нещо на света.

— Време е да си вървиш — намеси се тъмничарката, хвана ръката на майка ѝ и я затегли към вратата.

— Ще се моля — викна тя и от очите ѝ бликнаха сълзи. — Ще се моля на баща Мир за теб!

„Проклет да е баща Мир“, искаше да отвърне Трън, но не намери сили и дъх да проговори. От боговете се беше отказала още когато оставиха баща ѝ да умре, въпреки всичките ѝ молитви. Сега можеше да се надява само на чудо.

— Съжалявам — каза тъмничарката и затръшна вратата с рамо.

— Не колкото мен. — Трън затвори очи и опря чело в железните пръти на решетката. Стисна с всички сили кожената кесия през мърлявата риза. Кожената кесия, в която бяха костите от пръстите на баща ѝ.

„Не ни е отредено да сме дълго на този свят и всяко време, прекарано в самосъжаление, е пропиляно на вятъра.“ Трън пазеше всяка негова дума в сърцето си, но ако някога беше време за самосъжаление, то това беше сега. Не беше честно, в никакъв случай. Но върви обяснявай това на Едуал. Накъдето и да извърташе вината, тя го уби. Засъхналата кръв на ръкава ѝ не беше ли негова?

Тя уби Едуал. Сега те ще убият нея.

Дочу приглушен говор от другата страна на вратата. Разпозна гласа на майка си — умолителен, плачевен. После друг, мъжки глас — хладен и непреклонен. Не можа да различи думите, но не бяха утешителни. Вратата се отвори и Трън се дръпна уплашено от решетката, обратно в сумрака на килията. Отец Ярви прекрачи прага.

Беше странна птица пасторът на Гетланд. Мъж пастор бе не по-рядко явление от жена в тренировъчния квадрат. Беше само няколко години по-възрастен от Трън, но имаше очите на стар човек. Очи, видели много неща. Говореха се странни неща за него. Че е седял за кратко на Черния трон, но сам се отказал от него. Че е дал тежка клетва за мъст. Че убил чичо си Одем със същия този извит меч, който неизменно висеше на кръста му. Говореха, че е лукав и коварен като баща Луна, човек, на когото по-добре да нямаш вяра и когото никога да не ядосаш. И сега животът на Трън беше в неговите ръце — или по-скоро ръка, защото другото беше просто уродлив израстък.