Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Направи го, а аз ще се справя с моята част.
— Добре. Ще използвам двамата мъже пред нас. Приключа ли, веднага ще ти направя този знак — казах аз и спуснах лявата си ръка от височината на рамото си до кръста. — Двамата ще се наведем, все едно че някой от нас е изпуснал нещо, и ти ще ни измъкнеш оттук.
— Ще бъда готов.
С Колелцето щеше да е много по-лесно, отколкото с обичайните заклинания. Нали то самото представляваше нещо като магически каталог. Така че просто му поставих задачата и само след няколко секунди пръстенът вече бе успял да прегледа всичките си налични запаси и да комбинира няколкото подходящи варианта, за да представи накрая готовия продукт — завършено заклинание, което би ми отнело доста време, ако трябваше да го приготвям по класическия метод. Вдигнах ръката си до рамото, извиках един от многобройните енергийни източници на Колелцето и с негова помощ „инжектирах“ заклинанието в телата на „жертвите“. И щом се убедих, че търсеният ефект е налице, свалих дланта си до кръста и се наведох.
Усетих леко замайване и когато се изправих отново, вече бяхме в покоите на Джърт. Засмях се, а той ме потупа по рамото.
Незабавно приехме хуманоидните си форми и се преоблякохме. Без да губи нито миг, Джърт хвана ръката ми и двамата се озовахме при Огнената порта. В следващия миг той направи нов скок. Този път кацнахме на планински връх под зелено небе. И отново — по средата на извит мост на бездънна пропаст, с небе, поглъщащо звездите си една по една.
— Хайде пак — каза Джърт и преди да успея да премигна вече стояхме края една широка бойница на някаква влажна и хлъзгава стена. Ято буреносни облаци се носеше стремително на изток. Подухна лек южен бриз.
Беше вътрешната крепостна стена на Джидраш — столицата на Люк в Кашфа. Долу се виждаха четири големи сгради, между които дворецът и Храмът на Еднорога, както и още няколко по-малки. Вдясно се виждаше добре и онова крило на двореца, в което Грайл ме бе спипал по време на тайната ми среща с кралицата. Като че ли дори успявах да различа един счупен кепенец сред пълзящата зеленина.
— Ето там — казах аз и посочих мястото. — Там я видях за последен път.
За част от секундата се пренесохме в познатата стая. Не заварихме никого в нея. Подът беше пометен, прахта избърсана, леглото оправено. Изрових от колодата си Картата на Корал и се загледах в нея. Повърхността й стана значително по-студена, долових нечие присъствие и насочих съзнанието си към него.
Тя беше и не беше там. Отново онова отсъстващо излъчване на заспалия или изпадналия в безсъзнание. Закрих Картата с ръка и преустанових контакта.
— Какво има? — попита Джърт.
— Мисля, че е упоена — отвърнах аз.
— Това би могло да означава, че вече са се добрали до нея. Можеш ли да я откриеш, докато е в това състояние?
— Не е изключено и да е в съседната сграда, за да медитира. Не се чувстваше добре, когато я оставих.
— Тогава какво?
— Така или иначе ще трябва да се свържем с Люк — уточних аз и затърсих нужната Карта.
Свързах се с него на мига.
— Мерлин! Къде си, по дяволите? — попита той.
— Ако си в двореца си, значи съм на две крачки от теб.
Люк стана от ръба на леглото, на което бе седял, дръпна от близкия стол една зелена риза и покри с нея богатата си колекция от белези. Стори ми се, че мярвах още някого в леглото. Той се обърна натам и промърмори нещо, но не можах да чуя какво.
— Трябва да поговорим — каза Люк и прокара ръка през рошавата си коса. — Пренеси ми при себе си.
— Добре — отвърнах аз. — Но преди това трябва да те предупредя, че брат ми Джърт е с мен.
— Носи ли меча на баща ми?
— Ами… не.
— Тогава няма да го убия точно сега — уточни Люк и запаса ризата си.
После протегна рязко ръка. Аз я поех и той се присъедини към нас.
Глава 8