Затворена котка [bg]

— Може би подсъзнанието ти прави номера — предположи Алваро. — Може би иска да те убеди, че истинското ти „аз“ се намира в друга вселена, за да те задължи да останеш там?

— Няма такова нещо! — настоя Мелиса. — Става дума за реални преживявания, които са се случили, не за раздвоена самоличност; но не разбирам как човекът, който съм била в миналото, може да знае какво ще се случи в бъдещето.

— Нали каза, че си била нещо като гадателка?

— Едно е да предсказваш, друго е да знаеш с абсолютна сигурност какво ще стане, защото вече си преживял онова, което още не се е случило, разбираш ли? Това се случва на другата личност, която съм на другото място. Тя знае там, защото аз съм го преживяла тук.

— Да му се не види, Мелиса, защо все ти се случват толкова странни неща? — ядоса се Алваро.

— Ако не бях тук — започна да теоретизира Селесте, — бих ти казала, че твоята действителност може да е миналата и че нашият разговор е едно вероятно бъдеще. За жалост, трябва да отхвърля тази теория, защото съм жива и не съм холограма.

— Има още една възможност — намеси се Алваро.

— Каква?

— Мелиса да пуши или да си инжектира нещо.

— Много смешно!

— Не исках да ви разсмея. Сигурна ли си, че не си смесвала хапчета?

— За бога, Алваро! — упрекна го Селесте.

— Не ми викай — отвърна той. — Или предпочиташ да си мислиш, че Мелиса се е побъркала? Ако не се дрогира, нито взема хапчета, какво става с нея, по дяволите?

Мелиса остави Селесте и Алваро да водят ожесточен спор и се приближи до прозореца, от който се виждаше море от покриви: червени някога, сега — покрита с плесен от немарата. Беше изгубила контрол. И не само това, чувстваше се все по-зле, когато се връщаше към онова, което й предлагаше реалността. За свое добро трябваше да се отдалечи от нещата, които можеха да предизвикат повторна регресия.

„Ще изчакам няколко седмици — помиеш си. — Месеци, ако се налага.“