Трескав блян [bg]

Симж говореше за древна Византия, в която много от моя народ живеели съвсем невидими в гъмжащия от хора Константинопол и благоденствали векове наред, но накрая кръстоносците дошли, разграбили и унищожили всичко и изгорили много от нас на кладата. Нашествениците носели кръста със себе си. Чудя се дали оттук не произлиза сказанието, че расата ми се бои от символите на християнството. Всички ми казваха за легендарния град, който сме построили. Огромно селище на нощта от желязо и черен мрамор в мрачни пещери някъде из Азия. Простирал се край бреговете на подземна река и море, недокоснати никога от слънцето. Още преди Рим и дори Ур76 сме имали този огромен град. Така ми казваха, в противоречие с историите от по-рано, че сме тичали голи на лунна светлина през заснежените гори. Според митовете сме били изгонени от града заради някакво прегрешение и от тогава се скитаме забравени вече хиляди години. Градът обаче още съществувал и някой ден щял да се роди цар, най-великият кръвник от всички, който щял да събере цялата ни разпокъсана раса и да ни поведе към града на нощта и морето, нивга неогрян от слънцето. Абнър, от всичко, което чух тогава, най-мнош ме развълнува тази история. Съмнявам се, че огромният подземен град съществува или някога е съществувал, но точно тази история ме убеди, че моят вид не е съставен от зли и бездушни вампири. Нямахме изкуство, нито литература, нито собствен език... но легендата ми показа, че умеем да бленуваме, да копнеем. Никога не бяхме градили, създавали. Крадяхме дрехите ви, живеехме във вашите градове, хранехме се с живота ви, силата, кръвта... но щом мълвяхме истории за наши собствени селища, значи можехме да творим, стига да разполагахме с възможност. Алената жажда беше проклятие, тя превръщаше двете ни раси във врагове, лишаваше народа ми от всяко достойнство. Белегът на Каин.

Управлявали са ни велики водачи, Абнър. Съвсем реални кръвници от минали епохи.Имали сме свои Цезар, Соломон, презвитер Йоан77. Очаквахме спасителя, нашия Христос.

Спотаен сред руините на мрачния замък, слушах вятъра навън, Симж и останалите пиеха от питието ми, разказваха ми легенди и ме наблюдаваха с трескавите си очи. Тогава разбрах какво вероятно си мислят. Всеки от тях беше с поне сто години по-възрастен от мен, но аз бях най-силен, бях кръвник. Носех им еликсир, прогонващ алената жажда. Изглеждах им почти като човек. Абнър, в очите им аз бях спасителят от сказанията78, обещаният цар на вампирите. Не можех да го отрека. Това беше моята орисия, знаех го, трябваше да изведа народа си от тъмата.