Трескав блян [bg]

Веригите бяха много здрави. Когато ги подбирах, не исках да избягам от болката и смъртта. Волята обаче ми даде по-шляма сила от всякога, дори от онази, която ме обладаваше при пристъпите на жаждата. Щях да скъсам веригите, да ги изкъртя от каменната стена, в която ги бях вградил. Дърпах и опъвах на внезапни тласъци. Не поддаваха. Бяха здрави. Светлината ме обливаше вече цели часове. Не зная какво ме крепеше в съзнание. Кожата ми изгоря и почерня. Болката стана толкова силна, че вече дори не я усещах. Не се отказвах. Накрая лявата верига се скъса. Пръстенът в стената се бе изронил от зида. Още не бях напълно свободен. Смъртта ме поглъщаше, пред очите ми запрепускаха видения. Знаех, че скоро ще припадна, че ако се сгромолясам на земята, повече няма да се изправя, а дясната верига не помръдваше.

Тя така и не поддаде, Абнър, но успях да се измъкна. Скрих се в тъмното, хладно мазе и останах там повече от седмица. Бълнувах, горях, гърчех се от болка, но и се възстановявах. Бях прегризал собствената си китка и бях оставил лявата си длан там. Измъкнах чуканчето от белезниците и избягах. Когато дойдох в съзнание след седмица, отново имах ръка. Изглеждаше мека, малка, деформирана и болеше. Болеше ужасно. Но след време кожата се втвърди, плътта набъбна, пропука се и от нея изтече гъста бяла течност. Когато изсъхна и се обели, кожата отдолу изглеждаше по-здрава. Това се случи три пъти и отне повече от три седмици, но щом приключи, нямаше и следа от случилото се. Бях поразен. Това стана през 1812 година, която се оказа преломна за живота ми. Когато възвърнах силите си, разбрах, че съм се измъкнал от изпитанието с голяма цел: да променя себе си и цялата си раса, да ги освободя от онова, което моят баща бе нарекъл проклятието на алената жажда, да възстановя живота и красотата, която бяхме отнели на света. За да направя това, трябваше първо да открия други като мен, а единствените, които познавах, бяха някогашните слуги на татко. По това време нямаше как да ги издиря. Англия воюваше с Френската империя. Отношенията между двете държави бяха прекъснати. Това принудително отлагане не ме тревожеше. Знаех, че разполагам с достатъчно години. Докато чаках, започнах да изучавам медицина. Моят народ бе напълно непознат на лекарите, разбира се. Дори самото ни съществуване представляваше легенда. Имаше обаче какво да науча от твоята раса, толкова подобна, но и толкова различна от моята. Сприятелих се с много медици. Сред тях - един водещ хирург по онова време и няколко членове на факултетния съвет на известен медицински университет. Четях научна литература, стара и нова. Ровех се из химия, биология, анатомия, дори алхимия. Търсех всяко проникновение. В същата стая, която някога се бе оказала злощастен затвор за мен, построих лаборатория, за да провеждам опити. Всеки път, когато отнемах живот -правех го всеки месец, - отнасях тялото с мен, изследвах го, извършвах дисекция. Копнеех за труп от моята собствена раса, Абнър, така щях да забележа разликите! На втората година от изследванията ми отрязах един от пръстите на дясната си ръка. Знаех, че ще се възстанови. Трябваше ми плът като моята за анализ и дисекция.