Пазителката [bg]

— Вече ви казахме, че сме последните от своя вид — отвърна Лакланд. — Няма други, поне доколкото ни е известно.

— От кого тогава, от зверовете ли?

— Не, не от зверовете.

— Че то кой остана? — учуди се Делф.

— Хиперборите, кой друг — рече Петра, хвърляйки за кой ли път поглед към пръчката ми. Реших, че ще е най-добре да я прибера. — Предполагам, че могат да минат и за зверове, макар че приличат повече на нас от всички проклети създания тук.

Кимнах замислено. Хиперборите. Астрея ни бе споменала за тях. Че са със синя кожа и умеят да летят. А също че могат да бъдат както врагове, така и съюзници.

— Как се държат те? — попитах. — Мразят ли ви, задето крадете от тях?

— По-скоро не — отвърна Петра. — Струва ми се даже, че нарочно ни позволяват, защото знаят, че нямаме нищо.

— Глупости! — озъби й се Лакланд. — Кой ще ти позволи току-така да му вземаш нещата? Крадем си ги честно и почтено.

Според мен краденето трудно може да бъде „честно и почтено“, но реших да си премълча.

— Поне никога не са ни хващали, нито наранявали — изтъкна Петра.

— Защото сме добри, затова — изпъчи гърди Лакланд.

— А къде живеят хиперборите? — попитах.

— О, гнездят където им попадне.

— Гнездят? — възкликна Делф. — Искаш да кажеш, подобно на птиците?

— Аха, по дърветата. И гнездата им са възголемички. Гушат се в тях по няколко наведнъж. За безопасност навярно.

— А как тогава успявате да откраднете от тях?

— Петра умее да се катери като котка — рече гордо Лакланд. — А после пуска плячката на земята, където аз я събирам.

— Каква плячка?

— Месо, зеленчуци, парчета плат, от които си правим ризи и панталони. А също и вода. Държат си продуктите в съдове, изработени от дървесна кора. Улавянето им е малко трудно. Досега съм си чупил веднъж носа и два пъти пръстите.

— Не е чак толкова висока цена, за да се спасиш от гладна смърт — подхвърли Петра.

— Значи казваш, че можеш да ни измъкнеш оттук, така ли? — обърна се Лакланд към мен.

— Не съм споменавала такова нещо. Казах само, че Делф, Хари Две и аз ще прекосим Мочурището.

— А какво има отвъд него?

— Не знам — отговорих чистосърдечно.

— Тогава защо ви е да ходите там? — намеси се Петра.

— Защото каквото и да е, все ще бъде по-добре от тук — каза мрачно Лакланд.

— Е, тепърва предстои да разберем — промълвих тихо, а после добавих на по-висок глас: — Вие какво знаете за произхода си? Ето, ние например се наричаме Уъгморти, или накратко Уъгове. Виждам, че доста приличате на нас. Дали е възможно предците ви също да са от Горчилище?

Делф ме изгледа въпросително и аз свих рамене. Струваше ми се малко вероятно жители на нашето село да са стигнали толкова далеч, но в същото време не виждах друго обяснение.

— Доколкото ми е известно, винаги сме си били тук — рече Лакланд. — Винаги сме били Фурини.

— И никога не сме имали какво да ядем — вметна жлъчно Петра. — Затова пък все някой се е опитвал да ни убие!