Пазителката [bg]

Погледнах към Лакланд и видях, че неговият взор също е мрачно прикован в двойката. Не знам дали изпитваше някакви по-специални чувства към Петра, но все пак двамата бяха прекарали доста време заедно. А може би просто му бе трудно да свикне с нашето присъствие.

Станах и отидох при тях.

— Да не вземеш да настинеш какъвто си гол — подхвърлих на Делф, като очаквах да се смути и да побърза да си облече ризата. Но той само се ухили.

— Не бой се, Вега. Пет се грижи добре за мен. Не знам с какво ме маже, но е истинско блаженство, повярвай!

За малко не се препънах. За пръв път през живота си Делф ме наричаше просто Вега. Откакто се помнех, бях за него Вега Джейн. Но не и днес.

А имаше и друго.

— Пет? — повдигнах вежди.

Тя се фръцна с престорена усмивка. Едва се сдържах да не извадя пръчката и да я превърна в… не знам точно в какво, но определено в нещо гадно.

— Петра е твърде официално — каза. — Приятелите ме наричат просто Пет. А ние с Делф сме приятели, нали? — После вдигна дървената си купичка. — Виж ти, мехлемът ми се сгъстил. Ще донесеш ли малко вода да го разредя, Вега Джейн?

Е, рекох си, и аз мога да играя тази игра.

Помолих Петра да отнесе съдинката до близкото дърво, произнесох заклинанието Спрингато еруптикус и от клоните потече вода.

— Това е удивително! — възкликна тя.

Замахнах малко по-силно с пръчката и струята се превърна в буен водопад, измокри я от глава до пети и я събори на земята.

— Опа, извинявай! — престорих се на изненадана.

Но тя се смееше.

— Няма нищо, Вега. И без това не се бях къпала скоро.

Въпреки яда, който й бях набрала, не се сдържах и също прихнах. Звучеше точно като нещо, изречено от мен самата.

— Знаеш ли — казах, докато тя отръскваше мократа си коса. — Ще се наложи да ни отведете до хиперборите.

— Хиперборите? — намеси се в разговора ни Лакланд. — Че защо?

— Ще ни трябва помощта им, за да преминем през Втория кръг.

— С какво биха могли да ни помогнат те? — попита Петра.

— Ще разберем, щом се срещнем с тях. Казахте, че живеели в гнезда, нали?

— Да, високо по дърветата.

— Е, не е проблем, аз мога да летя. Защо не го направим още сега?

Запроправяхме си път през гъсталака — Петра въоръжена с арбалета, а Лакланд с грубоватия си меч. Делф бе нарамил брадва, с която го бе снабдила Петра, а аз имах своята пръчка. По едно време Лакланд вдигна ръка. Всички спряхме и се скупчихме под няколко превити, възлести дървета.

— Ето там горе са — прошепна той. — На около петдесет метра височина.

— Откъде знаеш? — попитах го тихо.

— Вслушай се внимателно.

Нададох ухо и чух нещо като приглушено жужене. Погледнах към Лакланд и той кимна с усмивка, която обаче бързо изчезна.

— Така разговарят помежду си. Бръмчат като пчели.

— А как се бранят? — Улових го за лакътя.

— Преди време видяхме глутница амароци да нападат малките им, докато бяха на водопой — отвърна вместо него Петра. — Спуснаха се отгоре им бързо, преди те да успеят да отлетят. Но тъкмо да ги докопат и отнякъде се появиха дузина възрастни хипербори. Проклетите кръвопийци дори нямаха време да разберат какво се е случило.