Пазителката [bg]

— Е, няма ли да се представите? — подканих го.

— Вече ви казах името си. Лакланд Сайфърс. Фурината, която ме придружава, е Петра Сонет.

— Какво е Фурина? — обади се Делф.

— Не е ли ясно? Ние сме Фурини. А сега ни кажете откъде идвате. От някоя друга част на това проклето място, без съмнение.

— Имаш предвид, на Мочурището? — попитах, най-вече за да проверя как ще реагира на наименованието.

— Естествено, на кое друго. — Той вдигна магическата пръчка пред очите ми. — А това тук какво е?

— На какво ти прилича? Обикновена пръчка.

— Лъжкиня — просъска Петра.

Изгледах я с любопитство. Изглеждаше доста уверена в себе си и вероятно щеше да е симпатична, ако не бе толкова настръхнала.

— И тя ти позволява да летиш, така ли? — настоя троснато Лакланд. — Защото и двамата те видяхме там горе.

— Не, не е заради нея.

— А заради какво?

— Просто мога да летя и толкова. Ти не можеш ли?

— Лак, не бива да оставаме толкова дълго на открито — подкани го Петра. — Хайде да им вземаме нещата и да се махаме.

— Впрочем видяхте ли уиндигото? — подметнах.

И двамата се вцепениха.

— Какво уиндиго? — попита предпазливо Лакланд.

— Онова, което ни гонеше. Наложи се да го убия.

— Ти… си убила уиндиго? — изгледа ме Петра. Устните й трепереха.

— Нямаше друг начин, ако искахме да запазим живота си — отвърнах небрежно и се озърнах наоколо. — Това, предполагам, е Посърналата пустош. Вторият кръг.

— Няма никакви кръгове. Това са пълни глупости.

— За теб може би, но не и за нас! — сопна се Делф.

— И накъде сте се запътили, ако не е тайна?

— Към другия край на Мочурището.

Лакланд почука челото си с показалец.

— Ти да не си малоумен? То не може да се прекоси.

— Може и ние имаме пълното намерение да го сторим — намесих се. В следващия момент се обърнах към Делф и усетих как по лицето ми избива червенина. Той се бе вторачил в хубавата Петра.

Тя от своя страна проявяваше повече интерес към захвърлените ни на земята торби.

— Какво носите там вътре? Храна? — И направи крачка към тях.

В следващия миг Хари Две препречи пътя й и започна да ръмжи, оголил дългите си зъби.

— Кажи на псето да мирува — нареди ми Лакланд.

— Та да можете по-лесно да задигнете запасите ни ли?

— Ние сме Фурини и това ни е работата — да крадем.

— Защо? — попита Делф.

Лакланд го огледа от глава до пети.

— Защо крадем ли? Ами защото инак не е много лесно да се оцелее по тези места, приятелю. В случай че не си забелязал.

— Но откъде сте дошли? — поинтересувах се аз.

— Родени сме тук — рече Петра.

— Не им казвай нищо — смъмри я Лакланд.

— Защо, Лак, да не би да се срамуваш от произхода си? — не му остана длъжна тя.

Преди спорът им да се разгори, Делф се намеси със спокоен тон:

— Ние сме родени в Горчилище. То е самотно село, заобиколено от Мочурището. Живеехме в бедност. Аз работех на Мелницата, носех товари. Вега Джейн пък майстореше разни неща във фабриката, наречена Комините.