Пазителката [bg]

— Нужен ни е подслон — обърнах се към Лакланд.

— Това си е ваша грижа! — тросна се той. — Някой да е споменавал, че искаме да се влачите с нас? Как ти се струва просто да вземем каквото носите в онези торби и да ви пуснем да си вървите по живо, по здраво, а?

Точно в този момент земята под краката ни се разтресе.

— По дяволите! — извикаха Петра и Делф едновременно.

Видяхме как дърветата се разклащат като стръкове трева, а после най-предните се разделиха и съществото се показа пред нас.

Извърнах се рязко към Лакланд.

— Нима имате колоси тук?

— Имаме много неща. — Лицето му бе пребледняло, но в зелените му очи се четеше решителност. — Тези специално не са от най-бързите. Можем да му се измъкнем, трябва само да…

— Лак! — изпищя Петра. — Зад нас!

Всички погледнахме натам и видяхме втори колос, на не повече от двайсет метра разстояние. Цяло чудо бе как бе успял да се промъкне толкова близо без да го усетим.

Бях срещала тези чудовища на бойното поле от далечното минало. Тогава те едва не ме смазаха и се надявах никога повече да не попадам на тях. Вярно, тези тук бяха два пъти по-дребни, около десет метра на височина и колкото малка къща околовръст, но за мен и това бе предостатъчно.

— Дай ми пръчката — викнах на Лакланд.

— Какво? — попита объркано той.

— Пръчката, бързо…

— Че какво ще направиш с нея?

— О, за бога! — Грабнах я от ръката му и се обърнах към Делф. — Изведи ги по-далеч оттук, поне до линията на дърветата.

Делф вдигна торбите ни и ги метна към Лакланд.

— Вие двамата, вземайте багажа и бягайте към дърветата. — После, преди Петра да успее да реагира, взе нейния арбалет и пълния със стрели колчан.

— Делф, какво правиш? — креснах му аз.

— Няма да те оставя, Вега Джейн — отвърна той с нетърпящ възражение тон.

— Но… — заекна Лакланд, преди Делф да го сграбчи за яката и почти да го захвърли в указаната от мен посока. Петра продължаваше да стои неподвижно на мястото си. — Хайде, върви — изгледа я настойчиво Делф. — Моля те.

Упоритото й изражение се стопи и тя положи длан върху лакътя му.

— Успех — промълви.

После се затича подир Лакланд.

Така побеснях от постъпката й, че за миг забравих за присъствието на колосите. Сепна ме лаят на Хари Две до коляното ми. Знаех, че каквото и да става, моето вярно куче ще остане до мен и ще се бие. Дори с цената на живота си.

Междувременно двете чудовища напредваха, без да се трогват от нашите емоции. Въпреки уверенията на Лакланд бяха достатъчно бързи дори просто заради дългите си крака.