Сентръл Парк [bg]

— Ти ще вземеш решение, Алис, но мисля, че трябва да се действа бързо. Точно на това ме научи в работата: не оставяй нищо важно за утре, хващай бика на рогата и не го пускай. Затова си най-доброто ченге: не се щадиш, първа тръгваш на бой и винаги си крачка пред останалите.

Подсмърчам.

— Никой не може да се озове на крачка пред Алцхаймер.

В огледалото за обратно виждане забелязвам, че той отваря картонена папка. Изважда билет за самолет и брошура, на корицата на която е снимано голямо и високо здание, издигнато на брега на езеро.

— Майка ми ми разказа за това заведение в Мейн — болницата „Себаго Котидж“.

— Майка ти защо е там?

— Както знаеш, тя страда от Паркинсон. Преди две години ужасно трепереше и животът й беше ад. Един ден нейният лекар й предложи ново лечение: имплантираха й два фини електрода в мозъка, свързани с пулт за стимулация, разположен под ключицата. Нещо като пейсмейкър.

— Ти вече ми разказа всичко това, Сеймур, и сам призна, че електрическите импулси не успяват да спрат развитието на болестта.

— Може би, но те премахнаха най-неприятните симптоми и днес тя се чувства много по-добре.

— Алцхаймер няма нищо общо с Паркинсон.

— Зная — казва той и ми подава брошурата, — но виж болницата: там използват дълбоко церебрална стимулация, за да се борят срещу симптомите на Алцхаймер. Първите им резултати са окуражаващи. Не беше лесно, но намерих свободно място и те включих в тяхната програма. Платих всичко, но трябва да заминеш още утре. Запазих ти самолетен билет за Бостън.

Поклащам глава в знак на отрицание.

— Запази си парите, Сеймур. Всичко това е вятър и мъгла. Ще пукна, ясно ли е?

— Имаш на разположение цяла нощ, за да размислиш — настоява той. — Дотогава ще те заведа вкъщи. Не си в състояние да караш.

Прекалено слаба, за да му попреча, се прехвърлям на съседната седалка и му отстъпвам мястото зад волана.