Сентръл Парк [bg]

— Слушай, щом твоите хора не са успели, не виждам какво мога да помогна.

— Хайде — настоява Фуко, — виждал съм те как действаш.

— Ще ви изгубя времето. Не познавам досието му, не…

— Ще ти кажем всичко необходимо. Тайландие се съгласи. Появяваш се и го принуждаваш да снесе някое и друго име. След това аз поемам щафетата.

Колебая се, но имам ли избор?

Настаняваме се в стая под покрива, в която се въртят два вентилатора. В продължение на цял час двама офицери от антитерористичната бригада ме запознават с данните за заподозрения. Мъжът, някой си Брахим Рахмани, наречен „търговеца на пушкала“ или „сапьора“, отдавна е под наблюдение. Подозират го, че е предоставил експлозивите на групата, която взриви автобуса на улица „Сен Лазар“. При обиск в дома му са намерени малки количества експлозиви С4, създадения в Черна гора експлозив РЕР 500, пластични взривни устройства, телефони, превърнати в детонатори, както и истински арсенал: оръжия от всички калибри, металически пръти, противокуршумни жилетки. След три дни арест заподозреният не е признал абсолютно нищо, а анализът на твърдия диск на компютъра му, както и на електронните връзки през последните месеци, е недостатъчен да докаже участието му, дори индиректно, в атентатите.

Вълнуващ случай, но много сложен. Заради горещината ми е трудно да се концентрирам. Двамата ми колеги говорят бързо, разказват ми куп детайли, които едва запомням. Независимо че паметта ми обикновено е съвършена, от страх да не забравя нещо, взимам тефтер и си записвам.

Когато свършват, ме съпровождат до коридора на долния етаж, където се намира залата за разпити. Фуко, Тайландие, каймакът на полицейското общество е тук; наблюдават зад непрозрачно от едната страна стъкло, жадни да ме видят в действие. Сега вече и аз изпитвам силно желание да се появя на арената.

Отварям вратата и влизам в залата.

Топло е като в сауна, на границата на човешката издръжливост. Закопчан с белезници за стол, Рахмани седи зад дървена маса, малко по-голяма от училищен чин. Поти се с наведена глава. Едва забелязва присъствието ми.

Завивам ръкавите на блузата си и изтривам капките пот, които се стичат по лицето ми. Нося пластмасова бутилка с вода, за да установя контакт. Изведнъж вместо да я подам на заподозрения, отварям шишето и отпивам дълга глътка.

Отначало водата ми действа добре, после внезапно усещам, че губя присъствие на духа. Затварям клепачи, зашеметена се опирам на стената, за да дойда в съзнание.

Когато отварям очи не мога въобще да се ориентирам. В главата ми има голяма празнина, бяло пространство. И ужасяващ страх: че съм телепортирана на непознато място.

Усещам, че залитам и сядам на стола, срещу мъжа, а след това го питам: