Дадена дума [bg]

Образът на Али разпалваше огъня на гнева в душата ми. Нямаше полза от подобна стрелба, защото ръцете ми трепереха и не бях в състояние да улуча мишена с размери, по-малки от плевня. Затова прескочих скалите и хукнах надолу по склона към човека зад дървото. Изхвърлих в движение празната гилза, върнах затвора на място и нададох такъв вик, че сам останах изненадан.

Не обърнах внимание на изтръпването на крака и рамото, не обърнах внимание на снежинките, които се забиваха като иглички в кожата ми. Цялото ми същество бе погълнато от мисълта за отмъщение. Мъжът ме чу и излезе иззад дървото. Опита се да вдигне автомата си, но размисли, като видя какво го връхлита.

Това именно е разликата между войниците, които се бият за някаква кауза, и наемниците. Човекът бе изгубил другарите си и тъй като нямаше причина да отстоява позицията си, хукна да бяга. Настигнах го, преди да измине и десет крачки, скочих, забих коляно в гърба му и стоварих приклада на пушката си в основата на черепа му.

И тъй като нямаше кой да ме спре, а аз бях попаднал в плен на лудостта, продължих да удрям с приклада, докато костта не изпука и не хлътна. Щях да продължа, ако умората не ме бе надвила. Претърколих се по гръб, останал без капка сили, и вдигнах поглед към сипещия се сняг.

Когато се съвзех, пропълзях обратно при тялото на Али. Треперех от студ. Температурата спадаше опасно близо до нулата, а на земята се бяха натрупали поне два-три сантиметра сняг. Облякох си якето, седнах срещу Али и вперих поглед в снежинките, които танцуваха във въздуха, преди да паднат на земята.

Част от мен вярваше, че тя ще бъде добре, че може би просто е заспала или изгубила съзнание и ще се събуди, когато се върна. В същото време бях виждал достатъчно смърт, за да повярвам в подобно нещо. Затова се концентрирах върху настоящето.

Тялото й бе толкова студено, че снегът полепваше по кожата й и й придаваше вид на Снежната кралица от приказките. Изведнъж осъзнах, че няма къде да я отнеса. Затова погалих красивото й лице за последен път, после коленичих, взех остро парче скала и започнах да копая плитък гроб.

Възприех това като акт на покаяние. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, щеше да реши, че съм изгубил ума си. Продължих да се самонаказвам почти през цялата нощ, преди накрая да положа Али в дупка, дълбока едва шейсет-седемдесет сантиметра. С ръце, покрити с кървави мехури, покрих лицето й с нейното яке, после я засипах с камъни. Когато хвърлих последната шепа пръст, легнах на земята.

Спусна се нощ. Клепачите ми натежаха. Помолих студа да ме отнесе надалече, да ме вледени така, че никога вече да не изпитам каквито и да било чувства.