Дадена дума [bg]

Върнах се на пейката и позвъних на Хуан от предплатения телефон. Вдигна Мария, която ме увери, че Хуан ще ми звънне след малко. Той наистина ми се обади, но от скрит номер.

— Бар, линията сигурна ли е?

— Да.

— Добре. Как си?

— Нормално — излъгах аз. — Искам да разбера дали враговете на нашия приятел още са в играта.

— Имам информация по въпроса. Цялата компания от Райфъл е напуснала града.

Усмихнах се.

— Добре, една задача по-малко. Последна услуга, приятел. И обещавам да не те безпокоя повече.

— Прекаляваш, Бар. Казах ти, че не искам да се връщам към живота, който водех в миналото.

— Разбрах те. Наистина. Последна услуга, Хуан… моля те.

Той въздъхна.

— Добре, казвай.

— Знаеш ли онзи малък плаж на езерото Корн, където пускат лодките за рафтинг? Ако Алехандро е още в района, кажи му, че довечера ще го чакам там. Да речем, към шест и половина.

Хуан се поколеба.

— Защо искаш да се срещнете? Не се познавате достатъчно добре.

— Искам да му предложа услугите си като компенсация за случилото се с нашия приятел. Дори компанията, за която говорим, да не е вече сред нас, пак трябва да решим въпроса с нейния ръководител, нали така?

Хуан се засмя.

— Мислех, че ще се справиш сам с него, Бар. Нали не си забравил, че ми се обади с молба Алехандро да не се пречка на теб и на малката ти армия?

Прав беше. Може би за стотен път ми се прииска да се ритна отзад, задето бях проявил подобна неоправдана арогантност. Прекомерно раздутото ми его бе причината Али да изгуби живота си.

— В момента армията ми се състои от един човек — отвърнах тихо аз, но гласът ми набра сила. — Твърдо решен съм обаче да си разчистя сметките с този тип. Алехандро би трябвало да прояви интерес.

— Добре, Бар. Ще му предам думите ти.

Кимнах и затворих. После извадих СИМ картата, счупих я и изхвърлих и нея, и телефона в кошчето до пейката. Мина някакво момче, което ме изгледа с такова учудване, сякаш току-що бях изгорил Библията на клада.

Когато излязох от мола, очите ми се нуждаеха от секунда-две, за да се приспособят към ослепителната слънчева светлина. Качих се във форда, запалих двигателя и подкарах към най-близкия парк.

Спрях на асфалтирания паркинг, огледах се, заключих, тръгнах към центъра на парка и седнах на тревата под един голям ясен. Намирах се точно срещу детската площадка, достатъчно близо, за да чуя щастливите викове и смеха на хлапетата, но достатъчно далече, за да не ме сбъркат с някой педофил. Извадих телефона, открих номера, който търсех, и натиснах зеления бутон.

Алвис отговори на третото позвъняване.

— Тейт? — попита той. — Мъртъв ли е?

Не казах нито дума, само продължих да дишам в телефона.