Цялата истина [The Whole Truth - bg]

— Казаха, че имат списък с имена. Всички в него са били убити.

— Значи са знаели кой работи в сградата?

— Мисля, че да.

— Друго?

— Казаха, че очакват да се появи още някой, но не споменаха името му. Според тях той не фигурирал между убитите.

— Имали се предвид вас? — светкавично съобрази Кейти.

— И аз си помислих така — кимна Лесник. — Очаквах да претърсят сградата и да ме открият. Бях в капан. Бях сигурен, че ще умра. — По лицето му се търкулнаха сълзи.

Кейти допълни чашата му с кафе и попита:

— А как стана така, че не ви откриха?

— Единият от мъжете каза, че е време да тръгват. Счупил се прозорецът на някакъв кабинет, някаква жена крещяла. Опасяваха се, че полицията ще се появи всеки момент.

— И си тръгнаха, така ли?

— Да. Но на излизане единият подхвърли, че Горшков ще бъде много доволен от успеха на операцията.

Писалката на Кейти почти проби хартията.

— Горшков?! — възкликна тя. — Президентът на Русия?!

— Да — кимна Лесник. — Ужасно се изплаших, като чух името му. Всички знаят, че Горшков е бивш офицер от КГБ като Путин. Той плюе на демокрацията. Всички в Полша го знаят.

— Но защо Горшков би атакувал мозъчен тръст в Лондон? — объркано попита Кейти.

— Не знам.

— Как се измъкнахте?

— Изчаках да си тръгнат. Чух затръшването на вратата, но останах още известно време, за да съм сигурен. После се измъкнах през задния вход, от който влязох.

— Защо не през главния?

— Така ми предложи мистър Харис — човекът, с когото говорих. Каза го, след като разбра откъде съм… — Лицето му отново помръкна. — А и пред главния вход имаше трупове… На възрастен мъж и на млада жена, застреляни в главата, ей тук… — Пръстът му се вдигна към слепоочието. — Не исках да се приближавам до тях и затова минах отзад. После побягнах. Тичах, без да спра, чак до квартирата си.

— И не сте разказали това на никого, така ли?

— Не — поклати глава Лесник. — Страх ме беше, че ще ме убият. Бях там да търся работа, нищо повече. Не искам да умра.

— Добре, добре — успокоително промълви Кейти и го докосна по рамото. — Като първа стъпка се справихте много добре.

— Нали няма да споменавате името ми? — неспокойно попита Лесник.

— Вече ви обещах. Къде да ви открия, ако имам още въпроси?

— Живея в едно общежитие край реката — отвърна полякът и написа адреса на лист хартия. — Нямам пари за по-добро място.

Очите на Кейти отново се плъзнаха по вехтите дрехи и измършавялото тяло. После извади от джоба си няколко банкноти и му ги подаде.

— Не са много, но ще се опитам да набавя още.

— Благодаря.

— Моля.

Лесник се изправи.

— Дайте ми някакъв телефон — досети се Кейти.

— Нямам телефон — тъжно се усмихна човекът. — Но ще бъда в общежитието. И късмет.

— На вас ще ви трябва повече, нали?

— Откъде знаете? — проясни се за миг лицето му.

— Просто предположих.