Последната тайна на земята
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на земята». Краткое содержание книги:
Линда се обърна към Вилянуева. Изтри челото на тюлена. С помощта на Халид успя да го пренесе до пещера, сравнително по-слабо засегната от гъбите. През нея преминаваше поток от хладен въздух, леко наситен с уханието на разтворени минерали. Единственият вход към това помещение бе тесен отвор, през който не можеха да преминат едри хищници. При все това тя остави пистолета си наблизо върху една скала.
— Вода… — едва промълви Вилянуева с напуканите си устни.
Тя му помогна да се поизправи и му поднесе чаша вода. Той я взе с треперещи ръце и я изпи.
— Какво се случи? — попита той, като погледна към Халид, който в момента хъркаше тихо под влажната кърпа.
Докато отпиваше от водата, тя му обясни въздействието на отровните спори на гъбите.
— Дали и тук, долу, няма нещо, което би искало да ни изяде? — попита той, докато и връщаше чашата.
— Тук сме във враждебна среда — отвърна тя с усмивка. — За да може да оцелее нещо живо, трябва да се научи да използва в максимална степен оскъдните си ресурси. Това предполага голямо противоборство и най-разнообразни форми на атака.
— А сега какво да очакваме? Месоядни пеперуди? Тя повдигна рамене.
— Дявол да го вземе, с удоволствие бих изпушил цигара — каза той, като поклати глава.
— Не знам дали една цигара няма да ти навреди.
— Насмалко не останах без ръка. Едно чудовище ме сдъвка, — а сетне една шибана плесен се опита да ме убие. Все ще оцелея и след една цигара.
— Добре — каза тя. — Ще проверя в раницата на Халид. Знам, че той има няколко пакета. Сигурна съм, че няма да има нищо против.
Линда придърпа към себе си раницата на Халид, изненадана от тежестта и, и сетне разкопча каишките и. Порови се сред дрехите и екипировката.
— Трябва да са някъде тук. — Тя продължи да търси. — Добре, добре. Бих могъл аз да ги…
— Почакай. Май намерих. Все още си е в целофанената опаковка. Открих я! — каза тя, когато усети целофана под пръстите си. Измъкна от раницата ръката, в която държеше пакета. Смутена, даде си сметка, че това не бяха цигари. Повдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре.
— Бъди по-внимателна с това нещо — каза и Вилянуева, когато видя какво държи. Очите му се бяха разширили.
— Какво представлява?
— Пластичен взрив.
— Взрив ли? — Тя му подаде парчето, подобно на пластилин вещество, обвито в целофан. Той го огледа внимателно.
— Ако съдя по щемпела, германско производство е — каза.
— За какво му е? — запита тя, като погледна спящия мъж. — Всъщност, след като е геолог, може би му е необходимо, за да взривява някои скали, когато му трябват образци.
— Бях подробно инструктиран за всичко — каза тюленът, като поклати глава. — Ако някой носеше пластичен взрив, щяха да ми кажат. Вкарал го е тук незаконно. Подай ми раницата му.
Тя затаи дъх и докато подаваше на тюлена раницата на Халид, главата и се изпълни с безброй мисли. Сети се колко сдържан и напрегнат беше, когато някой докоснеше раницата му. Колко странно изражение придобиваше лицето му, когато някой го запиташе за неговото минало. Спомни си обаче и силната му ръка, която и помагаше да изкачва стръмни склонове, и топлите приятелски думи, с които и вдъхваше кураж.
— Тук има дванайсет такива пакета — каза Вилянуева, като затвори раницата. — Достатъчни са, за да стоварят целия вулкан върху главите ни. Подай ми пистолета си — поиска той, след като установи, че не може сам да го достигне поради раните си.
Тя инстинктивно понечи да му се подчини, но се поколеба, когато ръката и стисна ръкохватката на оръжието.
Халид изхърка, изкашля се и се събуди. Отмести кърпата от лицето си и приседна.
— Вие какво… — започна, като погледна последователно Вилянуева с раницата му и Линда с пистолета в ръка. Намръщи се и чуждестранният му акцент стана по-подчертан.
— Какво, по дяволите, правите с раницата ми? — запита.
Думите му бяха насочени към тюлена, но гневът му и към Линда.
— Решихме да потърсим в раницата ти цигари и… — започна смутено тя.
— Ти каква игра играеш, Халид? Кой те изпрати? — прекъсна я Вилянуева.
— Не знам за какво говориш. Върни ми раницата.
— Върви по дяволите — отвърна тюленът и поклати глава.
Линда отстъпи крачка и се отдалечи от двамата. Пистолетът висеше между пръстите и. Не откъсна поглед от Халид. Той бе човекът, който и бе дал вода от своята манерка. Човекът, помогнал и да се измъкне, когато тя се заклещи в тясната цепнатина.
Колебливостта и не остана незабелязана от Халид. Заговори я, като посочи с пръст към Вилянуева.
— Той бълнува ли? Да не би да е пострадал от гъбената отрова? Защо се държи така? — попита. Даде и знак да се отдалечи от тюлена. — Пази се от него. Може би е опасен.