Последната тайна на земята
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на земята». Краткое содержание книги:
— Не отпускай! — крещеше Джейсън, след като усети, че докторът бе започнал да отслабва натиска. — Изчакай да се обърнем!
Лодката за миг се залюля, след което кърмата се измести напред, а фарът на лодката започна да осветява пътя, откъдето бяха дошли.
— За Бога, успяхме! — въздъхна Блейкли с разширени очи.
Джейсън се извърна, за да види накъде продължава да ги носи течението. На стотина метра по-нататък реката влизаше в голяма пещера. Той примига, като видя наближаващия отвор. Странна работа, рече си. Разтри очи и се загледа в стените на тунела. Не изчезваха.
— Изглежда, че стените на тунела тук излъчват светлина.
— Така е, това е някакъв светещ мъх — потвърди Блейкли, като протегна ръце. Издърпа въжето, което запалваше двигателя. Той изпръхтя, но угасна.
— Я виж! — посочи Джейсън.
Блейкли вече бе видял това, което искаше да му покаже Джейсън, и започна трескаво да дърпа въжето.
Пред тях сред сияещите стени се виждаше водовъртеж, изпълнен с пяна. Ревът на водата вече бе пробил тъпанчетата им и се чуваше направо в мозъка им. На това място реката изчезваше зад една скала.
— Побързай! — каза Джейсън на доктора. Лодката бързо се устремяваше към водопада.
Блейкли с все сила дръпна въжето. Двигателят изпърпори… и най-сетне запали! Блейкли даде газ и той започна да се бори с течението. Първоначално не се почувства нищо и течението продължи да носи лодката към водопада. Най-сетне обаче, едва на няколко метра от бялата пяна, двигателят започна да печели битката. Лодката сякаш замръзна в реката, докато моторът се справяше с течението.
— Давай, давай, давай… — обърна се Джейсън към лодката.
Тя сякаш го чу и разбра, започна да се придвижва напред. В началото с няколко сантиметра, а сетне все по-бързо и по-бързо…
Джейсън въздъхна облекчено. На лицето на Блейкли се изписа усмивката на победител.
Докато двигателят угасна.
Глава 19
Пореден пронизителен рев. Създанието почти бе достигнало пещерата.
Ашли трескаво започна да търси с поглед друг изход от пещерата с гнездата. Дори и малка пукнатина, в която да се укрият. Лъчът на фенера и обаче освети само плътна скала.
— Да се връщаме! — каза Бен, като освети пътя, по който бяха дошли.
— Не, ще останем тук и ще го убием — предложи Майкълсън, който вече бе свалил пушката от рамото си. Ашли обаче не бе съгласна с това.
— Може да се появят и други — допусна тя. — Стрелбата би могла да привлече цяла глутница от тези проклети създания. Ще стреляме само ако останем без път за отстъпление.
— Май вече се намираме в такова положение — вметна Бен.
— Трябва просто да се укрием някъде — продължи Ашли. — Ако майката не открие никого в пещерата, може би ще се успокои и ще се махне.
— Къде обаче можем да се скрием? — попита Майкълсън, като междувременно провери пълнителя на пушката, за да се убеди, че е на мястото си.
Бен докосна с ръка въжето, намотано на рамото му.
— Бихме могли да увиснем над бездната и да изчакаме животното да се махне. Ако пък то ни открие, ще се спуснем още по-ниско.
Ашли все още, чувстваше ръцете си като вдървени, но си даваше сметка, че нямаха избор.
— Добре, да вървим натам.
Последва Бен и се запъти към пропастта. Майкълсън, движещ се зад тях, пазеше тила им и наблюдаваше входа на тунела в очакване оттам да се появи майката.
— Увий въжето си около този сталагмит — инструктира я Бен, — Ей така.
Тя последва съвета му и затегна възела си дори още по-здраво от неговия. Провери го три пъти.
— Много здраво си го затегнала, Аш.
— Просто, за да съм по-спокойна — отвърна тя и проследи с поглед как Бен закрепи въжето на майора за трети сталагмит. Сетне захвърли намотаното въже през ръба на пропастта и то увисна в близост до каменната стена.
В пещерата прокънтя сърдит рев. Ашли погледна към гнездата.
— Иде! — каза Майкълсън на Ашли, като стискаше пушката си в ръка.
— Аш, ти тръгвай! Аз ще имам грижата да помогна на Майкълсън да се закачи.
— Добре, но без излишни рискове — помоли тя, като прокара въжето си през карабинера.
— Кой, аз да рискувам? — отвърна той с усмивка, като и посочи към ръба. Чу се още един рев. — Побързай!
Като стисна въжето, тя се приведе над ръба и се спусна на няколко метра, след което спря. Бен излезе от полезрението и. Тя не можеше да види какво става горе, но чуваше всичко.
— Бен, не чакай повече, спускай се! — извика Майкълсън с почти истеричен глас. — Това животно е съвсем близо до мен!
— Хайде, приятел, спускай се и ти!