Последната тайна на земята
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на земята». Краткое содержание книги:
Не чу нищо друго освен ударите на сърцето си в туптящите слепоочия. Продължи да чака. Измина близо час, но през това време не чу и не забеляза нищо. Може би на Бен тези звуци му се бяха просто причули, но не биваше да се разчита на това предположение. Бен разбираше твърде много от пещери, за да бъде измамен от ехото на естествени звуци.
Майкълсън облиза пресъхналите си устни, покрити с прах и солена пот. Повдигна манерката, висяща на пояса му. Бе почти празна. Може би трябва да последва съвета на Бен и да огледа пещерата. Да напълни манерката и да се барикадира там.
Намръщи се и като стъпваше колкото се може по-тихо, насочи се към пещерата. В пълната тишина допирът на подметката му със скалистия под му прозвуча почти като взрив. За щастие наложи му се да направи само няколко крачки, преди от дясната страна на тунела да се появи малък черен отвор. Включи фенера и освети помещението. Там бе тъмно. Не се виждаха никакви светещи гъби, имаше само мрак. Покривът бе нисък. Прекалено нисък, за да се движи изправен, но достатъчно висок, за да се премества приведен. Малка струйчица вода се стичаше от задната стена и образуваше локвичка върху пода.
Провери я на вкус. Очевидно бе годна за пиене, макар и да съдържаше много минерали. След като изпи остатъка от съдържанието на манерката си, постави я под струята, за да се напълни с прясна вода.
Доволен от обстановката, зае позиция покрай отвора. Стените на тунела, покрити със светещи мъхове, му позволяваха да има обзор откъм двете посоки. Укритието си го биваше. Зачака, насочил пушката си към тунела.
Страхливци, всички сме страхливци, помисли си Ашли. Колкото и логично да изглеждаше решението им да изоставят Майкълсън, Ашли продължаваше да се чувства като куче, бягащо с подвита опашка.
Последва Бен през плетеницата от тунели. Бяха изминали почти пет часа. По време на кратките почивки, когато отпиваше вода от манерката си, чуваше звуците, издавани от техните преследвачи. Понякога се чуваха от разстояние. В други моменти се раздаваха едва ли не иззад ъгъла.
Бен спря пред нея. Веждите му бяха запотени. Отвинти капачката на манерката си и отпи малка глътка. Изтри устните си с ръкав.
— Цялата тази работа не ми се вижда особено смислена — каза. Разтърси манерката и се намръщи.
— Какво имаш предвид? — попита Ашли. Нейната манерка също бе почти празна.
— Досега трябваше или да се отървем от тези преследвачи, или да сме се сблъскали с тях. Това патово положение ми се струва много странно.
— Може би просто сме извадили късмет.
В този момент в тунел от дясната им страна се сринаха камъни. И двамата подскочиха.
— Не вярвам нито в късмета, нито в тези пещери. — Бен присви ноздри, сякаш надушваше нещо нередно във въздуха.
— Да тръгваме — каза Ашли, след като завинти капачката на манерката си. Бе пийнала малко вода, колкото да убие вкуса на каменен прах в устата си.
Бен ускори ход. Стегнатите му рамене издаваха напрежение. В ръката си продължаваше да стиска пистолет.
Непрестанното очакване започна да лази и по нейните нерви. Какво, по дяволите, ги преследваше? Защо не ги нападаше? Стомахът и се изпълни с киселини. Изпитваше желание преследвачите им да ги нападнат. Най-малкото, защото щеше да може да се отбранява. Нещо, което бе за предпочитане пред постоянното тръпнене в страх.
През следващия час прекосиха множество тунели. Едни водеха нагоре, а други — надолу. Едни имаха равен под, а други бяха изпълнени с камъни. Едни бяха осветени от гъбите, други, черни като катран.
— Движим се в неправилна посока. Отдалечаваме се от базата — отбеляза Бен, след като погледна компаса, затворен в сребърната кутия.
— Нима имаме друг избор? — попита Ашли. Гладът и криволичещите тунели я бяха замаяли. В движение дъвчеше сухоежбина, но изпитваше нужда от истинска храна. Започна да мечтае за чизбъргер с много пържени картофи. И за кока-кола, разбира се. Топлата течност в манерката не успяваше дори да накваси устните и.
Препъна се в един камък и падна на колене. Опита да се изправи, но краката и не помръднаха. Мускулите им бяха уморени и напрегнати. Въздъхна и се отпусна.
— Точно сега не можем да си позволим да спрем — настоя Бен, завърнал се при нея.
— Знам — отвърна тя с уморен глас. — Трябва ми само минута почивка.
Той приседна до нея, положи ръка върху коляното и и гальовно прокара ръка по бедрото и.
— Ще се измъкнем оттук.
— Наистина ли вярваш в това? — прошепна тя. Ами ако не успееха да го сторят? Помисли за сина си, намиращ се в безопасност в базата Алфа. Слава Богу, че поне Джейсън бе на сигурно място. Ако и се случеше нещо…