Карта от кости
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карта от кости». Краткое содержание книги:
Трагедията е нещо повече от палеж и масово убийство — някой е откраднал безценното съкровище, съхранявано от векове в златната мощехранителница на катедралата — костите на библейските влъхви, легендарните Трима царе.
Капитан Грей Пиърс, ново попълнение в Сигма, повежда своя екип на лов за Драконовия двор, тайно аристократично братство от алхимици, което датира още от Средновековието и се стреми към налагането на нов световен ред с помощта на обвитите в мистика кости.
Екипът на Сигма тръгва по следите на лабиринт от улики — от готическите катедрали на Европа през останките от Седемте чудеса на древния свят до едно мистериозно място, където наука и религия се сливат в заплаха, невиждана от самото сътворение на вселената.
Той посочи каменната църква, защото знаеше, че зад стените й има послание за Кат.
— Параклисът е построен на мястото, където Иисус се явил на свети Петър, който бягал от гоненията на Нерон. Христос отивал в Рим, а Петър бягал оттам. Тогава Петър му задал прословутия въпрос: „Domine, Quo Vadis“. „Господи, къде отиваш?“ Христос отговорил, че се връща в Рим, за да го разпънат отново. Тогава Петър се обърнал да посрещне собствената си екзекуция.
— Звучи като история за призраци — каза Кат. — Трябвало е да бяга.
— Както винаги, прагматична до дупка. Но ти най-добре знаеш, че понякога собственият ти живот е по-маловажен от каузата. Всички ние носим в телата си болестта, която ще ни убие. Не можем да избегнем смъртта. Но както добрите дела красят живота ни на земята, същото можем да направим и със смъртта си. Да положиш живота си в жертва е нещо достойно за уважение.
Кат го стрелна с поглед. Беше достатъчно умна да долови подтекста на разговора.
— Саможертвата е последният дар, който ние, смъртните, можем да дадем в живота си. Не бива да петним такъв щедър дар с мъка, а с уважение и преклонение, дори с радост за един живот, изживян пълноценно до самия му край.
Кат си пое дълбоко дъх. Пресякоха улицата пред малкия параклис. Тя плъзна поглед по сградата — макар Вигор да подозираше, че също толкова напрегнато се вглежда и в себе си.
— Дори и в историите за призраци може да има поука — завърши той и поведе групата по лявата улица.
Тук настилката беше от вулканичен калдъръм. Макар камъните да не бяха от оригиналната настилка на римския път, извеждал някога от градската порта, за да стигне чак до Гърция, съзнателното им уподобяване създаваше настроение на романтика. Постепенно сградите край пътя оредяха и от двете му страни се ширнаха полегати зелени хълмове, тук-там пасяха овце, скупчени на сянка под чадърите на високи линии. Порутени останки от древни зидове насичаха пейзажа заедно с някоя и друга гробница.
По това време, когато повечето атракции затваряха и слънцето отиваше на залез, Виа Апия беше почти изцяло на тяхно разположение. По някой окъснял посетител, пеша или с велосипед, кимаше на Вигор, забелязал якичката му. Измърморваха по едно „Райге“и продължаваха по пътя си, като хвърляха поглед през рамо към уморената им група.
Вигор забеляза и оскъдно облечени жени покрай пътя — в компанията на по-сносно облечени мъже. След залез Виа Апия се превръщаше в стоянка на проститутки и подобните им, често биваше дори опасна за средностатистическия турист. Разбойници и крадци все още дебнеха покрай римския път така, както го бяха правили и в древността.
— Вече не е далеч — обеща Вигор.
Пое през един участък с лозя — зелени стъбла, оплетени в Дървени и телени решетки — които се катереха по полегатите склонове. Напред се появи входът към двора, където се намираше тяхната цел — катакомбите на свети Калист.
— Командире — обърна се Кат към Грей, — не трябва ли поне да огледаме района предварително?
— Просто си дръжте очите отворени — каза той. — Никакво бавене повече.
Вигор си отбеляза твърдостта в гласа на американеца. Все още се вслушваше в другите, но не беше толкова склонен да променя решенията си. Вигор не можеше да реши дали това е добре, или напротив.
Грей им даде знак да продължат.
Подземната гробница затваряше в пет, но Вигор се беше обадил на уредника и беше уговорил тази специална „обиколка“. Дребен господин със снежнобяла грива и сива униформа излезе от сянката на един вход и закуцука към тях — подпираше се на овчарска гега вместо бастун. Вигор го познаваше добре. Семейството му от поколения пасеше овце в този район. Беше се родил с кавал в устата.
— Монсеньор Верона — каза той. — Come va?
— Bene grazie. E lei, Giuseppe?
— Добре съм, Padre. Grazie. — Махна с ръка към къщурката, която му служеше за дом, докато наглеждаше катакомбите. — Имам една бутилка грапа. Знам, че харесвате грапата от тукашните лозя.
— Друг път, Джузепе. Денят преваля, а ние, уви, бързам. Мъжът изгледа останалите, сякаш те бяха виновни цялото това бързане, после погледът му се спря на Рейчъл — Не може да бъде! Piccola Рейчъл… но вече не е толкова малка.
Рейчъл се усмихна — явной стана приятно, че си я спом-нят. За последно беше идвала тук с вуйчо си, когато беше на девет. Побърза да прегърне уредника и го целуна по бузата — Ciao, Джузепе.
— Трябва да вдигнем тост за piccola Рейчъл, нали?
— След като си свършим работата тук — може би — настоя Вигор. Знаеше, че Джузепе скучае сам в къщурката си и копнее за компания.