Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Нима? — намръщи се Джейн. — Ти наистина си се променила, Офелия. Честна дума, с теб никога не съм се чувствала по… по…
— Спокойна — довърши Едит. — Да, и аз съм на същото мнение. С риск да ме изхвърлиш, ще кажа, че промяната ми харесва. Кой да помисли, че ще положиш усилие да ни помогнеш с правенето на верния избор, както подобава на най-добра…
Едит пламна като божур. Неизречената дума „приятелка“ увисна във въздуха. Същото смущение обзе и Офелия. Рейф й го беше казал. Озлоблението я правеше твърде егоцентрична и й пречеше да се сближи с тези две момичета, които бяха много мили и приятни.
Боже, какво беше направила с живота си? През цялото време е отхвърляла хората от себе си, за да не я наранят, когато точно това най-много я е наранявало!
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Съпругът ти иска да те види — обяви Сейди от вратата.
Джейн и Едит бяха седнали на леглото при Офелия и току-що бяха изготвили дълъг списък с възможни кандидат-съпрузи. Между трите цареше ведра и дружеска атмосфера. Отдавна Офелия не се беше забавлявала така.
Преди Сейди да предаде съобщението си, думата „съпруг“ отекваше приятно в ушите и на трите момичета. Сега настроението на Офелия се помрачи. Беше си спомнила, че за нея тази дума още не е изпълнена с нужното съдържание. Но се опита да не пада духом, когато приятелките й веднага изтичаха от стаята, защото не искаха да й пречат през първите дни от брачния живот.
Въпреки че Сейди й каза да побърза, Офелия се облече бавно. Според нея Рейф можеше да почака. Цял ден. Заслужаваше си го. Божичко, с каква сила се бе завърнал гневът й, а тя не можеше да го овладее!
— Добре, че майка ти си легна — каза Сейди, докато я избутваше през вратата. — Чух, че тази сутрин страшно се е заканила на съпруга ти.
— Пълни глупости — презрително се засмя Офелия и спря на стълбищната площадка. — Майка ми никога не отправя закани, страшни или не.
— Не и този път. Ако щеш вярвай, но дори натикала баща ти в миша дупка. Джером подслушвал на вратата и се кълне, че е истина.
Офелия не повярва. Лакеят беше известен с това, че украсяваше разказите си, за да ги направи по-интересни. Но сега нямаше да спори, защото Рейф я очакваше в салона. Не се съмняваше, че е дошъл да я вземе. След като бяха женени, се налагаше да живеят под един покрив, независимо дали й харесва или не. Щеше да го накара да се извини, задето снощи така грубо я беше зарязал.
Застана пред вратата на салона. Беше въоръжена за битка. Прическата й беше нагласена идеално, светлосинята рокля подчертаваше очите й. „Съпругът“ й стоеше до прозореца. Рейф изглеждаше дълбоко умислен и надали я беше чул да идва.
Оказа се, че греши. Без дори да се обръща, той каза:
— Цял час те чакам. Да не би да се надяваше, че ще се отегча и ще си тръгна?
— Съвсем не — измърка тя. — Надявах се единствено, че ще се отегчиш.
Рейф се обърна и видя наглата й усмивка. Офелия се настани царствено на едно от четирите канапета в стаята. Всички те бяха абсолютно еднакви и тапицирани с копринен брокат в златно с кафеникави нишки. Около тях бяха пръснати солидни кафяви кресла. Между канапетата беше поставена ниска масичка, върху която имаше ваза с цветя, аранжирани от Мери. Обикновено на тази масичка сервираха чай.
Офелия разпери роклята си, така че да попречи на Рейф да седне до нея. Той обаче най-безцеремонно се настани върху полата й! Младата жена скръцна със зъби и издърпа полата. Рейф дори не забеляза. Обърна се към нея и сложи ръка върху облегалката на канапето. Може би не се държеше преднамерено грубо, но Офелия нарочно се дръпна демонстративно.
— Не мърдай — предупреди я той, забелязал отношението й.
— Върви по дяволите.
Рейф понечи да я сграбчи, но размисли и въздъхна:
— Не може ли да проведем един нормален разговор?
— Съмнявам се. Не и когато ми се иска да те цапардосам.
Гневът й бушуваше. Всяка изречена дума само го разгаряше по-силно. Сега нямаше друг отдушник за него. Изходът, който Рейф й беше показал, вече не беше възможен. Нямаше да използва тялото му, за да се освободи от гнева, който той беше разпалил.
— Намерих идеалното разрешение за нас.
Той подхвърли думите със самочувствието, че е намерил къс самородно злато. Сигурно очакваше тя поне за момент да забрави омразата и сарказма. Не беше познал.
— Не бях разбрала, че ни трябва разрешение, но не се учудвам, че ти мислиш така. — Единственото, за което се сещаше, бе анулиране, но тя нямаше да го остави да се отърве толкова лесно. Предварително бе приготвила аргументите си. — Анулирането е изключено.