Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Контролен пост — изръмжа Фарид.
Аз се посвих на седалката с кръстосани на гърдите ръце и за момент забравих, че ми е лошо. Но тревогата се оказа излишна. Двама пакистански доброволци се приближиха към нашия раздрънкан джип, хвърлиха към купето небрежен поглед и ни махнаха да продължаваме.
Фарид стоеше на първо място в списъка със задачите по подготовката, който бяхме съставили с Рахим хан и който включваше такива неща като например да обменя долари срещу пакистанска и афганистанска валута, да си осигуря подходящо облекло и пакол — звучи иронично, но докато живеех в Афганистан, никога не бях обличал национална носия, — да взема снимката на Хасан и Сухраб, и накрая, може би най-важното — да си осигуря изкуствена брада, черна и дълга до гърдите, както повеляваше шариатът, поне според разбирането на талибаните за шариат. Рахим хан познаваше един майстор от Пешавар, който ги изработваше, понякога за западни журналисти, отразяващи войната.
Рахим хан искаше да остана с него още няколко дни, за да разработим по-добре плана. Но аз знаех, че трябва да тръгна час по-скоро. Боях се да не размисля. Боях се, че ще почна да протакам, да се колебая, да се тревожа, да разсъждавам и да се убеждавам да не замина. Боях се, че зовът на живота в Америка ще ме дръпне назад, че ще нагазя отново в онази дълбока река и ще си позволя да забравя, да оставя нещата, научени през последните дни, да потънат към дъното. Боях се, че ще позволя на течението да ме отклони от онова, което трябваше да извърша. От Хасан. От миналото, което бе почукало на вратата. И от този последен шанс за изкупление. Затова тръгнах, преди да съм се разколебал. Колкото до Сорая, за нищо на света не бих й казал, че отивам в Афганистан. Ако беше узнала, щеше да долети с първия полет за Пакистан.
Още щом прекосихме границата, бедността ни посрещна отвсякъде. От двете страни на пътя видях селца, изникнали като разхвърляни играчки между скалите, порутени глинени постройки и колиби от четири кола с разпънато върху тях платнище. Видях дрипави деца да ритат футболна топка между колибите. Няколко километра по-нататък зърнах група мъже, наклякали като гарвани върху останките от обгорял съветски танк. Вятърът развяваше краищата на одеялата, с които се бяха загърнали. Зад тях жена с кафява бурка и голяма делва на рамо слизаше по разровена от дъждовете пътека към групичка глинени колиби.
— Странно — казах аз.
— Кое?
— Чувствам се като турист в собствената си родина — отвърнах аз, докато отминавахме един козар, подкарал край пътя пет-шест изпосталели кози.
Фарид се изсмя. Метна цигарата си навън.
— Още ли смяташ това място за своя родина?
— Мисля, че за една част от мен то винаги ще си остане родина — отвърнах малко по-неуверено, отколкото ми се искаше.
— След двайсет години в Америка — рече той и рязко свърна, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.
Кимнах.
— Израснал съм в Афганистан.
Фарид пак се изсмя.
— Защо се смееш?
— Няма значение — промърмори той.
— Не, искам да знам. Защо се смееш?
В огледалото зърнах как нещо просветна в очите му.
— Искаш да знаеш? — озъби се той. — Чакай да отгатна, ага сахиб. Сигурно си живял в къща на два или три етажа, с красив заден двор, където градинарят е посадил цветя и плодни дръвчета. Със зид и желязна порта, разбира се. Баща ти е карал американска кола. Имали сте слуги, вероятно хазари. Родителите ти са наемали хора да украсяват къщата за пищните мехмани, които са устройвали, та техните приятели да дойдат да пият и да се хвалят с пътешествията си из Европа и Америка. И се кълна в очите на първородния си син, че за пръв път носиш пакол. — Той се ухили, разкривайки два реда преждевременно прогнили зъби. — Познах ли?
— Защо казваш всичко това? — попитах аз.
— Защото искаше да знаеш — изсъска той. Посочи ми дрипав старец, който слизаше по надолнището, мъкнейки на гръб грамаден чувал със суха трева. — Това е истинският Афганистан, ага сахиб. Този Афганистан познавам. А ти? Ти винаги си бил турист тук, но просто не си го знаел.