Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Ташакор.
— Показва часа във всеки град по света — обясних му аз.
Момчетата кимнаха любезно, после взеха да прехвърлят часовника от ръка на ръка и да го пробват. Но скоро загубиха интерес и подаръкът остана да лежи върху рогозката.
— Можеше да ми кажеш — рече по-късно Фарид.
Двамата лежахме един до друг на рогозките, които ни бе постлала съпругата на Уахид.
— Кое?
— Защо си дошъл в Афганистан.
В гласа му вече липсваше онази груба нотка, която чувах, откакто се запознахме.
— Не ме попита — отвърнах аз.
— Трябваше да ми кажеш.
— Не ме попита.
Той се извъртя към мен. Подложи ръка под бузата си.
— Може би ще ти помогна да намериш това момче.
— Благодаря ти, Фарид — казах аз.
— Не бях прав да прибързвам с изводите.
Въздъхнах.
— Не се безпокой. Беше по-прав, отколкото предполагаш.
Ръцете му са вързани зад гърба с грубо въже, което се впива в плътта на китките. Ивица черен плат закрива очите му. Коленичил е със сведена глава до канавката, пълна със застояла вода. Коленете му се трият в коравата земя и през плата на панталоните протича кръв, докато той се люшка напред-назад, унесен в молитва. Денят преваля и дългата му сянка подскача по чакъла. Той тихо нашепва нещо. Пристъпвам напред. За теб и хиляда пъти, повтаря той. За теб и хиляда пъти. Клати се напред-назад. Вдига лице. Виждам стария белег на горната му устна.
Не сме сами.
Най-напред виждам цевта. После мъжа, застанал зад него. Той е висок, с жилетка „рибена кост“ и черен тюрбан. Гледа отвисоко коленичилия човек пред себе си и в очите му няма нищо освен огромна, необятна пустота. Той отстъпва крачка назад и вдига цевта. Опира я в тила на коленичилия мъж. За миг гаснещите слънчеви лъчи заиграват по метала.
Автоматът издава оглушителен трясък.
Следвам с поглед цевта, докато се издига нагоре. Виждам лицето зад струйката дим, излетяла от дулото. Аз съм мъжът с жилетката и черния тюрбан.
Събуждам се, а в гърлото ми напира крясък.
Излязох навън. Застанах под мътните сребристи лъчи на полумесеца и вдигнах очи към звездното небе. В мрака свиреха щурци, вятърът шушнеше из клоните на дърветата. Земята бе хладна под босите ми крака и изведнъж, за пръв път откакто пресякохме границата, усетих, че съм се завърнал. След толкова много години отново си бях у дома, стоях върху земята на своите прадеди. На тази земя прадядо ми бе взел третата си съпруга една година преди да умре от холера, поразила Кабул през 1915 г. Тя най-сетне го бе дарила с онова, което първите две не бяха успели — син. На тази земя дядо ми бе тръгнал на лов с Надир шах и бе застрелял елен. На тази земя бе умряла майка ми. И пак на тази земя аз се борих за обичта на баща си.
Седнах до глинената стена на къщата. Внезапното чувство за близост с тази земя ме изненадваше. Бях отсъствал достатъчно дълго, за да забравя и да бъда забравен. Имах си дом в страна, далечна като чужда галактика за хората, спящи зад стената, на която се бях облегнал. Мислех си, че съм забравил тази страна. Но не беше така. И под призрачното сияние на полумесеца усетих как Афганистан тихо напява под нозете ми. Може би и Афганистан не ме бе забравил.
Погледнах на запад и се учудих, че някъде отвъд тия планини Кабул все още съществува. Съществува наистина, а не само като стар спомен или като заглавие на статия от Асошиейтед Прес на петнайсета страница в „Сан Франциско Кроникъл“. Някъде отвъд тия планини на запад спеше градът, където аз и моят приятел със заешката устна пускахме хвърчила. Там бе загинал безсмислено мъжът с превързаните очи от моя сън. Отвъд тия планини някога бях направил избор. А сега, четвърт век по-късно, същият избор ме връщаше пак тук.
Канех се да вляза, когато дочух откъм къщата гласове. Разпознах единия — беше гласът на Уахид.
— … нищо не остана за децата.
— Гладни сме, но не сме диваци! Той е гост! Какво да правя? — рече Уахид със задавен глас.
— … да намериш нещо утре. — Жената беше готова да се разплаче. — С какво да ги храня…
Промъкнах се през вратата на пръсти. Сега разбрах защо момчетата не проявиха интерес към часовника. Изобщо не гледаха него. Гледаха паницата ми.
Призори се сбогувахме. Преди да се кача в джипа, благодарих на Уахид за гостоприемството. Той посочи малката къща зад себе си и каза:
— Това е твой дом.
Тримата му синове стояха на прага и ни гледаха. Малкият носеше часовника — верижката провисваше около мършавата му китка.