Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Продължиха още малко покрай брега, после Че забеляза речно устие, където дърветата бяха отсечени и теренът разчистен — малък белег на човешка дейност сред морето зеленина. Точно там Таки поведе машината си надолу в стръмни кръгове, а Че изтегли „Бурна“ назад към водите на Езгнано, преди да обере височината и да заходи за кацане към селото.
Трудно можеше да мине за село всъщност — търговски пост по-скоро, реши Че. Състоеше се от три дървени постройки, които, изглежда, водеха постоянна борба за надмощие с алчната джунгла, и пръснати около тях палатки и брезентови навеси. Покрай брега обаче имаше петнайсетина дълги кея, към някои бяха привързани лодки, към други — летала. Седем летящи машини, включително „Еска“.
Като другите летала, и „Бурна“ беше пригодена за приводняване, а според обясненията на Таки, освен ако не се забиела във водата с носа напред, Че нямало за какво да се притеснява. Въпреки това преживяването не беше от приятните — фиксът се тресеше, подскочи няколко пъти по водата като хвърлено камъче, после Че угаси двигателя и придвижи леталото до брега, като въртеше сама педалите. Таки вече я чакаше на кея да й помогне с привързването на машината.
— Добре дошла в най-лошо пазената тайна на Езгнано — заяви мухородната, когато Че се измъкна от фикса. — Добре дошла в Алет.
— Това място си има име?
— Ако питаш местните, това е град — обясни Таки. — Алетите са номади, мравкородни номади. Обикалят с месеци из джунглата, правят си временни лагери за по десетница, после тръгват пак. Изхранват се с лов и каквото намерят в гората. Но племената им се събират тук няколко пъти в годината, пак тогава се стичат търговци от Соларно, Принцеп Изгнана и Порта Мавралис. А когато местните са в града, това място се превръща в най-голямото тържище по бреговете на Езгнано, повярвай ми.
— Абсурд — възрази Че. — Тук няма място за толкова хора.
Таки се засмя.
— Търговците спят на лодките си, а алетите строят малките си дървесни къщички в периферията на джунглата. Онова там е кръчма. Казва се „Прекършеното крило“ и там всички ходят да пийнат и да се пазарят, а до нея е големият склад, където стоките чакат да бъдат прибрани от новия си собственик. Работата е там, че сгради всъщност не ти трябват. Стига всички да знаят за какво са дошли.
— А ние за какво дойдохме? — попита Че. Каквото и да твърдеше Таки за това място в разгара на сезонната търговия, сега то пустееше. Малкото размотаващи се хора бяха мравкородни със зеленикав цвят на кожата, сигурно въпросните алети, предположи Че.
— За да седнем в „Прекършеното крило“ — отвърна Таки. — Искам да те запозная с едни мои приятели.
„Прекършеното крило“ и на кръчма не приличаше — просто голямо помещение с отворени към реката капаци и платнена мрежа вместо стъкла на прозорците, за да не влизат насекоми. В дъното няколко заковани върху бъчви дъски изпълняваха функцията на импровизиран бар. А зад бара…
Че почти затича натам, но след няколко крачки спря смутено. Чувстваше се като глупачка. Не можеше да е той. И наистина, когато се вгледа по-внимателно, видя, че този мъж е по-стар, с по-тъмна кожа и по-дълъг нос. Въпреки това приликата беше поразителна. Че стоеше в средата на стаята, притеснена и засрамена.
— К’во си ме зяпнала все едно не съм ти върнал рестото? — изръмжа барманът.
— Не, просто… — Че прехапа устни. — Имах приятел, който… беше от вашата раса.
— Тъй ли? — Барманът не изглеждаше заинтригуван, но сред всичките шипове и тръни изражението му трудно можеше да се прецени. Пък и той беше едва вторият шипороден, когото Че виждаше в живота си.
— Две, ако обичаш, Чади — каза Таки и плесна една монета на тезгяха. Барманът я изгледа с похотлива усмивка.
— Сигурен бях, че ще се веснеш тъдява, щом се появиха онез безпътници. Тъкмо се чудех кой може да довтаса, дето да е по-голям трън в гащите от сичките онез взети заедно.
— И аз те обичам, Чади — каза мухородната, взе от ръцете му двете вече пълни дървени халби и тръгна към една от сбутаните до стената ниски маси. Разнородната групичка, насядала на пода около масата, съставляваше понастоящем единствената клиентела на „Прекършеното крило“, а масата, която бяха избрали, предлагаше най-добър изглед към водата.