Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Но когато го казах, аз наистина си вярвах!
Тя бе дотолкова убедена, че в това отношение нищо не може да й се случи, че бе пропуснала да забележи дори класическия симптом, познат на всяка ученичка — сутрешното гадене. Отсъствието на цикъл пък бе отдала на стреса в работата и на разкритията в пресата. Ала днес вече не можеше да игнорира сигналите — признаците, които сочеха, че безплодното й тяло най-сетне носи плод. Научната страна на този феномен й беше непонятна. Можеше само да се диви на факта как с един мъж не ставаше, но с друг — веднага.
Вероятно съдбата или природата (защото Богинята има много имена) си имат начини да разберат кога човек си е намерил подходящата половинка. В крайна сметка Стивън не беше подходящ за мен, а ето че и не му беше трудно да осемени Карол!
Стивън. От седмици не се бе сещала за него. Той… те… вероятно вече имат дете. Какъв ли баща е станал? Според Леонора той често липсваше от важните моменти за детето си — вероятно за родителските срещи в бъдеще не, но за среднощните хранения — със сигурност. Но нямаше смисъл да мисли за него. Той вече бе далече от нея — и във физически, и в психически смисъл. Но Алесандро бе тук.
И той би могъл да бъде подходящият мъж за мен — усещам го!
Но как ще приеме новината? Леонора бе чела много романи и бе гледала достатъчно филми, за да знае, че класическата реакция на чужденеца е да изчезне безследно още при първото споменаване на думата „дете“. Освен това не бе в състояние да игнорира факта, че ситуацията й напомня доста на тази на майка й, а както добре знаеше, Елинор и Бруно не са имали възможността да се радват на щастлив край.
Въпреки това вчерашният ден бе почти идеален. Макар вятърът да беше студен, ниското, оранжево ноемврийско слънце грееше непрестанно, позлатявайки града, приветствайки я отново с добре дошла. Само когато бе сама дворците си слагаха други маски, а сенките започваха да я заплашват с неясни фигури и тихи стъпки. Алесандро я бе завел до водния зеленчуков пазар на Понте деи Пуньи, където търговците продаваха стоките си от лодки, подредени под моста. И докато двамата бродеха покрай канала, поглъщайки аромата на пресните портокали и изсушените гъби, или докато опипваха приличащите на синкавочерни яйца патладжани, Леонора се изпълни с невероятно задоволство и чувство за завършеност. Де да можеше той винаги да бъде до нея! Де да можеше да скъси разстоянието, което сам бе поставил между тях — не географското разстояние, наложено от обучението му, а психологическото усещане за откъсване от нея, което тя чувстваше във всеки един момент, който прекарваха заедно.
Сигурна съм, че има нещо, което го кара да се въздържа.
А сега си даваше сметка, че новината, която предстоеше да му каже, ще промени всичко. Нищо чудно дори да й струва и малкото подобие на близост, което съществуваше между тях. За да издържи на тази мисъл, тя притисна корема си още по-силно.
Сега поне вече имам теб!
Нейното дете! Поставила ръце на корема си, тя си го представи как нараства през следващите месеци. Оприличи корема си на балон, нарастващ с перфектна закръгленост, докато дъхът на живота го изпълваше все повече и повече. Венеция й бе вдъхнала нова глътка живот. Тя беше като пясъчен часовник, издуващ се, за да бележи времето, когато ще достави товара си. Движещите се пясъци, бебето, стъклото — всичко това й се струваше като един огромен, знаменателен план на съдбата. Чувстваше се едновременно силна и крехка, като самото стъкло. Всичките й някогашни надежди се събудиха — онова отдавна забравено вълнение, което си спомняше от времето, когато двамата със Стивън опитваха за първи път да си имат дете. Имена, цветове за детската стая, лицето на детето, комбиниращо черти и от двама им. А сега, дори и Алесандро да я напуснеше, тя пак щеше да си има неговото дете. Неговите черти вече бяха завинаги комбинирани с нейните.
— Нашето дете! — изрече на глас тя към корема си.
Алесандро се претърколи сънено и измърмори:
— Какво каза?
Моментът беше настъпил.
Тя се обърна към него така, че да го гледа директно в очите. Доста набъбналите й вече гърди паднаха настрани върху завивката, а по лицето й се плъзна гранка златиста коса. Докато тя отмяташе кичура си, Алесандро си каза, че никога досега не му се е виждала по-красива. Имаше чувството, че нещо я осветява отвътре — толкова лъчезарна изглеждаше. И когато той се присегна, за да я прегърне, тя го спря с думите, които трябваше да изрече. Никога не бе харесвала безчувственото изявление: „Бременна съм“, затова сега каза: