Стъкларят от Мурано

Така поне разполагам със средство да сложа край на живота си, ако не успея да се освободя.

След като се увери, че вече и краката му са будни и че може да движи всяко пръстче от ходилото си, Корадино започна да реже платнището над тялото си.

Навсякъде нощна земя, тъмна, влажна и тежка, в очите и в устата ми.

Корадино плюеше, кашляше и се гърчеше, пробивайки си път все по-нагоре и по-нагоре. „Жулиета“ — мина през главата му. Името връхлетя нелепо в паникьосаното му съзнание и той започна да си го повтаря като молитвата „Аве Мария“. После започна да нарежда и самата молитва, а накрая двете се смесиха в главата му — Светата Дева и трагичната героиня на Шекспир се превърнаха в едно в болния му мозък, заедно с майка му Мария и малката Леонора, заради която правеше всичко това. Продължи да копае и да се дави сякаш часове наред, изпълнен с неописуем страх, че са го погребали твърде дълбоко, че са утъпкали земята над него, че никога не са възнамерявали да го пускат, че копае настрани, а не нагоре, поради което може да си копае до края на света, докато не се задави и не умре наистина. А после — нещо хладно и мокро по пръстите му. Кръв? Не. Дъжд и нощен бриз. Продължи да копае като обезумял, с пламнали дробове. А после първата глътка нощен въздух му се стори като най-щастливия момент в неговия живот. Измъкна се нестабилно от гроба си, усещайки се безумно слаб. Повърна. После приседна, за да извади пръстта от очите си. Дъждът, който се сипеше отгоре му, го превърна в човек от кал. И той си каза, че след всичко това надали повече би изпитал страх.

Но съвсем скоро страхът се завърна. Спомни си предупреждението на французина: „Снишавай се и бъди невидим! Възможно е все още да те следят! Отиди към северната част на острова, потърси светлините на «Сан Марко» и тръгни след тях. А после потърси и мен“.

И тогава Корадино още веднъж се притисна до земята. Запълзя през гробището, лице в лице с безбройните трупове, отделени от него само с един пласт от почвата. Ръцете му напипваха буци пръст и странни растения, които цъфтяха върху плътта на мъртвите. Стори му се, че чува призрачен шепот и паметта му изобщо не му спести грозните подробности от „Ада“ на Данте и неговите ужасни обитатели — обезобразени грешници, предатели като чичо му, предатели като него самия. Имаше чувството, че пълзи цяла вечност. Всеки момент очакваше да напипа разлагащ се крак или да усети хрущящи кости под себе си. При поредното протягане на ръка към торфа усети как стотици паякообразни форми плъзват по нея. Едва сдържа писъка си и си спомни, че това не са насекоми от ада, а маценете — рачета с меки черупки, които се ловяха по тези острови. Тази вечер беше почти пълнолуние, така че уловът щеше да бъде по-голям, защото раците реагираха необяснимо на силата на лунните приливи. Отърси създанията от ръкава си и продължи напред, обаче сега те запълзяха по лицето и косата му. Овладя ужаса си, като си припомни, че едно от любимите му ястия като дете бе направено от същите тези раци. Грациела — възрастната им готвачка в палацо „Манин“, веднъж го бе завела в кухнята и му бе показала как хвърля живите рачета в сместа в своя тиган, при което те се сготвяха и придобиваха мекотата на яйце както отвън, така и отвътре на черупките си. Корадино продължи да пълзи, самият той вече превърнал се в рак, и едва не повърна от мисълта, че рачетата, които някога толкова много обичаше, сигурно са се хранили с плътта на мъртвите. От този момент нататък никога повече няма да хапне такива раци. И накрая видя Сан Марко — прозорците проблясваха като пламъчета на огромен свещник. А по-надолу, в мрака под тях, очите му различиха фигура, загърната в мантия, и рибарска лодка. И невярната му памет автоматично му подаде спомена за фантома на прага на работилницата, когато беше на десет годинки. Да не би ангелът на смъртта най-сетне да е дошъл, за да го вземе? Потта му се смеси с дъжда, когато той изграчи паролата: