Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Можеше да й предяви обвинение — трябваше да й предяви обвинение, — но в крайна сметка я освободи с предупреждение. Фактът, че не му беше благодарила за тази услуга — точно обратното, беше се ядосала, сякаш снизходителността му някак омаловажаваше протеста й, — незнайно защо му беше направил повече впечатление дори от външния й вид.
Никога не беше имал самочувствие по отношение на жените, притесняваше се от мечешката си фигура, грубоватото си лице и големия си нос, и цели три дни събира смелост да й се обади. Когато го стори, тя го взе за някакъв неин приятел, който си прави майтап с нея; но след това разбра, че е онзи, за когото й се представя, тегли му една майна и затвори телефона. Обади й се пак на следващия ден, на по-следващия и на още по-следващия. Интересът (и унижението) му растяха правопропорционално на броя на затръшванията на телефона, докато накрая на нея й омръзна и се съгласи да изпие с него едно питие в кварталния бар само за да й се „разкара от главата“.
Дори и тогава помежду им едва ли щеше да се случи нещо, ако не бяха спагетите. До този момент от срещата разговорът вървеше сковано и скучно, прекъсван от неловко мълчание и повишен тон, когато тя го кореше за отношението на правителството към палестинците, а той й отвръщаше, че скапаните палестинци си заслужават всичко до последната капка. Всъщност, осъзнали, че нямат нищо общо помежду си, тъкмо си тръгваха, когато един сервитьор се блъсна в него и разсипа пълната със спагети със сос чиния върху бялата му риза. Тя се разсмя, той я изгледа на кръв, но след това също се разсмя на абсурдната ситуация; и в този миг на споделено веселие помежду им най-после припламна нещо, като прогонила мрака запалена клечка кибрит. Сервитьорът му даде назаем някаква тениска, което ги развесели още повече, защото му беше тясна и носеше неуместния надпис „ГЕЙ СЪМ И СЕ ГОРДЕЯ“. Приеха да пият по едно за сметка на заведението, върнаха се на масата си и подновиха разговора, този път избягвайки умишлено политиката. Вместо това говориха за себе си, за детството си, за хобитата и семействата си.
Тя беше редактор в малко издателство, занимаваше се с поезията и детските книги и три вечери седмично работеше на доброволни начала в „Б’Целем“, израелската организация за закрила на гражданските права. Баща й беше един от най-известните герои от войната и понастоящем член на лявата партия в Кнесета. Тя беше израснала в кибуц в северния край на Галилея, беше най-малката от трите дъщери в семейството. Двете й по-големи сестри бяха омъжени и имаха деца.
— Идеалните еврейски майки — беше казала. — Аз съм черната овца.
— И аз така — беше признал Бен Рои. — Всичките мъже в семейството ми са фермери. Татко изпадна в ужас, като разбра, че искам да стана полицай. Но ако ме видеше сега, щеше да изпадне в още по-голям ужас.
Той сведе поглед към надписа на тениската си. Тя се разсмя.
— И какво те накара да станеш маша на този фашистки режим? — попита го.
— Ал Пачино, ако щеш вярвай.
— Ал Пачино?
— Е, един негов филм.
Тя вдигна ръка.
— Чакай да позная. — Замисли се малко. — „Серпико“, нали?
На лицето му се изписа изненада.
— Как позна?
— Това е един от любимите ми филми.
— Ти си единственият човек от познатите ми, който го е гледал! Много харесвам този филм. Помня, че когато бях на четиринайсет и за пръв път го видях по телевизията, си помислих: „Ето такъв искам да стана.“ Като Ал Пачино. Да върша добри дела. Да променя нещо. Аз съм го виждал. След като завърших полицейския колеж. Той е дребен.
Отпи от виното си и очите им се срещнаха, само за миг, но достатъчно и двамата да разберат, че нещо се е случило. По-късно щеше да си спомня тази първа среща на погледите, това мимолетно и несигурно осъзнаване на споделено чувство като един от най-съвършените моменти в живота си.