Аленото цвете и бялото

— Моля? — Бодли е зает да рови за локума в джобовете на сакото, което Ашуел току-що свали.

— Татко забрани дори да се говори на тази тема — пояснява Уилям. — Така че Хенри съхрани желанието си в тайна — но не го криеше особено много от мен, за съжаление. Винаги е бил страховито набожен, дори когато бяхме съвсем малки. Постоянно се жалваше, че в нашето семейство се четяла молитва само веднъж дневно, а в някои семейства го правели два пъти.

— Трябвало е да благодари на Бога — казва замислено Бодли. (Искал е да Му благодари по-често — намесва се заядливо Ашуел.) — У дома се четяха молитви два пъти дневно. Затова станах атеист. Един път дневно — това поощрява набожността и нещастните глупци като Хенри, които държат да станат свещеници.

— Тъй или иначе, за баща ми това беше голямо разочарование — казва Уилям. — Толкова дълго вярваше, че именно Хенри, скъпоценният наследник на името му, ще наследи и бизнеса. А вместо това, разбира се — и той среща открито погледите им, — наследникът съм аз.

Бодли и Ашуел губят дар слово, видимо зашеметени от начина, по който Уилям говори за парфюмериите „Ракъм“ — традиционно една от темите, на които не се говори. Е, нека се чудят! Нека доловят поне частица от промяната, която от вчера е настъпила у него!

Разбира се, той копнее да им разкаже за Шугър; да пее венцехваления в нейна чест, и — добре де, така е — да си отмъсти поне мъничко за изминалите няколко години, през които Бодли и Ашуел очевидно водеха живот, далеч по-забавен от неговия. Но може много живо да си представи тяхната реакция: „Я да я опитаме тази Шугър!“. И какво би могъл да стори тогава? Да се отметне от твърденията си? Да лъже, да се отрича от хвалбите си — като пелтечещ стар селянин, който се опитва да убеди някой войник, че не си струва да изнасилва дъщеря му? Напразно. За хора като Бодли и Ашуел всички съкровища на женствеността са обществено достояние.

— Е — пита той вместо това, — чували ли сте нещо ново за онова забележително момиче, което ми описахте?

— Кое забележително момиче?

— Онази, страховитата, с нагайката — която била незаконна дъщеря на не знам кого си…

— Луси Фицрой! — възкликват едновременно Бодли и Ашуел.

— За Бога, колко странно е, че я споменаваш — казва Ашуел. Двамата се споглеждат и повдигат по една вежда — това е сигнал да започнат своя разказ — на смени.

— Много странно наистина.

— Научихме новината… о, може би само три часа, след като ти разказахме за нея, нали, Бодли?

— Два-три часа, не повече.

— Новината ли? — пита Уилям. — Каква новина?

— Историята не е кой знае колко приятна — отвръща Ашуел. — Излиза, че един от пристрастените почитатели на Луси й се нахвърлил.

— Нахвърлил й се, така ли? — чувствата, които Уилям изпитва към Шугър, го карат да си представя по-поносимата интерпретация на израза.