Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
В известен смисъл поведението на Бодли и Ашуел — да се правят, че не подозират за съществуването на госпожа Ракъм — не е повърхността, а съобразително. Те оставят тактично брака на спокойствие — както се постъпва с болен, комуто е необходимо дълго време, за да се възстанови. Уилям наистина им е благодарен за склонността да изпълняват ролята на трите мъдри маймуни — всъщност са две — да не виждат, да не чуват, и… е, не му е известно дали не говорят зле по адрес на Агнес пред други хора, но се надява да не го правят.
— Наистина, трябва да ни кажеш — заявява Ашуел, след като са побъбрили и попушили известно време. — Трябва да ни кажеш каква е тайната на госпожа Фокс. Хайде, Бил — какви са добродетелите й? Като изключим Добродетелта с главно „д“, искам да кажа.
Бодли се намесва:
— Възможно ли е една жена, която се занимава с проститутки, да бъде добродетелна?
— А нима това не е основното изискване за жена, която се отдава на такава дейност — какво ще кажеш? — парира Ашуел.
— Но докосването до Порока опетнява добродетелта! — възразява Бодли. — Не го ли знаеш от собствен опит?
Уилям изтръсква пепелта от пурата си на килима.
— Убеден съм, че госпожа Фокс е защитена от всякакви пороци. Тя е като Божи наместник с дамска шапчица. Поне такова е впечатлението, което остави у мен Хенри, още след първия ден, когато се запозна с нея. Е, вероятно не става дума точно за същия ден, тъй като той не ме посещава много често — Уилям се обляга назад и се взира в тавана, сякаш за да разчете някой отминал разговор, който може би още витае някъде над тях. — „Тя е толкова добра, Уилям — все това ми повтаряше. — Толкова изключително добра. Някой щастлив мъж ще има светица за съпруга в нейно лице“.
— Добре, но тя постоянно общува с проститутки — как приема той това?
— Не е казал нищо, но не ми се вярва да му се нрави особено.
— Горкият Хенри. Мрачната сянка на греха се възправя между него и неговата любов.
Уилям размахва пръст в иронично неодобрение.
— Не така, Бодли — знаеш колко страшно би се засегнал Хенри, ако чуе, че употребяваш тази дума във връзка с отношенията между него и госпожа Фокс.
— Коя дума имаш предвид? „Грях“?
— Не, не, „любов“! — казва Уилям с укорителен тон. — Всеки намек, че той би могъл да бъде влюбен в госпожа Емелин Фокс…
— Че то е от ясно по-ясно — заявява присмехулно Ашуел. — Какво според теб ги кара да бъдат постоянно заедно — неустоимата привлекателност, която крие обсъждането на Светото писание?
— Да, да, именно това! — възкликва Уилям. — Не забравяй колко яростно набожни са и двамата! И най-незначителният слух за реформи в църквата или за промени в богослужението — в Англия или в чужбина — събужда у тях нетърпимо вълнение. (Защо тогава не искат и да чуят за новата ни книга? — отбелязва под нос Бодли.) Що се отнася до дейността на госпожа Фокс в Дружеството, според описанията на Хенри тя вършела всичко това в името Божие. Нали знаете — спасени души, върнати обратно в стадото…
— Не, не, старче — поправя го Бодли. — Душите се връщат в лоното, а заблудените овце — в стадото.
— Що се отнася до Хенри — продължава упорито Уилям, — той е пощръклял да става енорийски свещеник — а може би беше викарий? Или ректор, или курат? Колкото повече ми обяснява кое звание какво означава, толкова по-малко разлики забелязвам.
— Десятъкът — смигва Бодли, — и тази част от него, която прибираш в собствения си джоб.
Ашуел изсумтява и измъква от джоба си смачкан къс локум, увит в тънка хартия.
— Прекалено абсурдно е — той отхапва парче от локума, прибира остатъка обратно в джоба си и продължава с пълна уста, — мъж и половина като нашия Хенри — беше най-добрият гребец в нашия отбор, шампион по плуване, още го виждам как търчеше в парка Мидсъмър Комън, гол до кръста. Какво си въобразява, че прави, като се влачи подир някаква болнава вдовица? Не ми обяснявай, че се интересува от снежнобялата й душа — познавам разгонените мъже по миризмата!