Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Уилям, моля те!
Тъничка струйка разкаяние прониква в съзнанието му. Пръстите на Агнес са се вкопчили в покривката и мачкат лененото платно.
— Съжалявам, скъпа. Прости ми. Все забравям, че не си добре.
Агнес приема извинението му с движение на устните, което може да е усмивка — или трепване.
— Нека говорим за нещо друго — казва тя, почти шепнешком. — Позволи ми да ти налея още малко чай.
Преди той да успее да възрази, че е редно да повикат прислужницата, която да изпълни тази задача, Агнес вече е стиснала в юмрук дръжката на чайника. Докато го повдига, китката й трепери от усилие. Той се надига от мястото си, за да й помогне, но тя вече е станала, стегнала дребничката си фигурка, за да крепи масивния порцеланов чайник.
— Днес е особен ден — казва тя, приведена над чаената чаша на Уилям. — Имам намерение да се събера — продължава да налива бавно — да се събера с готвачката и двете заедно да ти направим любимия шоколадов сладкиш с череши — толкова отдавна не си го опитвал.
Уилям е трогнат — трогнат до дъното на душата си.
— О, Аги — казва той. — Това би било просто чудесно.
Като я гледа — изправена пред него, толкова мъничка и крехка, да му налива чай, внезапно го завладяват силни чувства. Колко възмутително, колко нечестно се е отнасял с нея! И то не само тази сутрин — а постоянно, откакто тя започна да го ненавижда. Нейна ли е наистина вината за това, че тя се възпротиви срещу любовта му, че започна да се държи с него, сякаш е звяр, и накрая наистина го превърна в звяр? Той беше длъжен да отчете, че тя е като цветна пъпка, която не трябва да разцъфва, като рядко парниково цвете — но това, че си остава пъпка, не го прави по-малко красиво, по-малко ценно като притежание. Трябваше да я обожава, да я възхвалява, да се грижи за нея всеки ден — а в края на деня да я оставя на мира. Трогнат почти до сълзи, той протяга ръка към нея през масата.
Внезапно ръката на Агнес затреперва с механично ожесточение — чучурът на чайника започва да трака силно по ръба на чашата. Само след миг чашата на Уилям се търкулва от чинийката си и кафявата течност плъзва в голямо петно по бялата покривка.
Уилям скача от стола си, но треперещата ръка на Агнес вече е изпуснала дръжката на чайника — жена му отстъпва, залитайки, от масата. Очите й гледат диво. Раменете, които той се опитва да прегърне, за да я успокои, треперят конвулсивно, отпускат се, и със задавен вик тя рухва на пода. Или се отпуска на килима — както предпочитате. Независимо от начина, по който стига до това място, при падането й не се чува никакъв звук, а изцъклилите се сини очи остават отворени.
Уилям гледа невярващо към пода, въпреки че не му е за първи път да я види паднала в нозете му; повдига му се от притеснение, но и от омраза, защото има чувството, че припадъкът й е умишлен. Тя от своя страна също гледа нагоре, към него — странно спокойна сега, когато няма накъде повече да пада. Прическата й не се е развалила, тялото й е отпуснато спокойно, като че ли се готви да спи. Лекото дишане повдига гърдите й и доказва, че тялото под синята утринна роба е доста по-зряло, отколкото може да се предположи по миниатюрните му размери.
— Направих грешка, като станах днес — казва тя разсъдливо, но вяло. Очите й се отклоняват от съпруга й и се насочват към гипсовите розетки на тавана. — Мислех, че ще мога, но не успях.
За щастие — поне за щастие на Ракъмови — тъкмо в този момент Джейни влиза в трапезарията, за да раздигне масата.
— Джейни! — излайва Уилям. — Изтичай до дома на доктор Кърлоу и му кажи да дойде тук веднага.
Момичето прави реверанс, приучено да се подчинява, но разнеслият се от пода глас на господарката й я заковава на място.
— Джейни не може да отиде — изтъква изтегналата се на пода госпожа Ракъм с глас, който е малко хрипкав поради прахта, дигнала се от килима. — Тя трябва да помага в кухнята. А Лети по това време оправя леглата. Джейни, кажи на Биатрис да отиде; само от нея можем да се лишим в момента.
— Да, м’дам.
— И кажи на Клара да дойде при мен.
— Да, м’дам.
Без да чака да чуе какво ще каже господарят, момичето излиза бързешком.
Уилям Ракъм се върти около жена си, обзет от неловкост, и кърши ръце. Навремето, когато болестта й току-що се бе проявила, той я вдигаше на ръце и я носеше така от стая в стая. Сега обаче знае, че носенето на ръце не е достатъчно. Кашля, за да прочисти гърлото си, и търси начин да изрази съчувствие и разбиране.