Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
„Миризма на престояло — quo vadis?“ пише той в полето, решен да премине през изпитанието, съхранил чувството си за хумор.
Долу, в трапезарията, Джейни трябва да изпълни една отговорна задача. Трябва да премахне всякакви следи от това, което госпожа Тилотсън определи като „катастрофа“ от масата за закуска. Джейни, прекалено наплашена, за да попита какво означава тази дума (винаги досега е считала, че има нещо общо с флота), е пристигнала, подготвена за най-лошото. Въоръжена е с кофа и метла, престилката й е натежала от четки и парцали. Това, което заварва, е изоставена, но чудесна на вид закуска, а като оглежда масата по-добре, забелязва една разлята чаша чай. По пода няма никакви боклуци, освен това, което е донесено от самата Джейни — малко мръсотия от непокритите с килими подове в приземните помещения на къщата.
Момичето посяга плахо към един резен студен бекон — едно от трите лъскави парчета, останали на сребърния поднос. Стисва го с късите си пръсти и отхапва малко. Кражба. Но тъй като по нищо не личи, че Божият гняв заплашва да се стовари на главата й, тя набира смелост и изяжда цялото парче. Толкова е вкусно, че й се иска да можеше да прати по пощата едно парче на брат си. След това изяжда и една кифличка и я прокарва с глътка от запарения чай. Не докосва обаче бъбречетата в чинията на госпожа Ракъм, защото не е сигурна какво представляват. По правило тя яде само това, което според готвачката е подходящо за нея.
Тъй като наистина е лошо момиче, както твърдят всички, Джейни отпуска измореното си тяло на стола на госпожа Ракъм. Въпреки че е само на деветнайсет години, краката й са толкова възлести от разширените вени, че приличат на свинско руло — и всяка възможност да им даде малко почивка е същинско блаженство. Ръцете й са червени като варени раци и контрастират рязко с белия порцелан, когато тя хваща дръжката на чашата, от която е пила господарката. После отделя плахо малкия си пръст, за да провери дали това променя начина, по който се вдига чашата.
Но Божието търпение вече се е изчерпало. Някъде издрънчава звънец и тя скача на крака.
— Влез, Лети — казва Ракъм, но се оказва, че е сгрешил — отново е Клара. На какво си играят тези прислужници наистина? Да не би в къщата да се е възцарил вече пълен хаос, докато той се е трудил тук? Но после си спомня, че той самият изпрати преди петнайсет минути Лети с поръчка до магазина за канцеларски материали.
— Предполагам, че е пристигнал доктор Кърлоу?
Пак грешка. Клара заявява, че засега няма и следа от Биатрис и от добрия доктор, но затова пък господата Бодли и Ашуел са дошли да го посетят. Те двамата (Клара цитира съвестно, но презрително) го предизвиквали на дуел, като всеки от тях бил секундант на другия, и го подканвали да избере оръжието.
— След малко ще отида при тях — казва той. — Покани ги междувременно, нека да се разположат удобно.
Ако има нещо, за което може да се разчита на Бодли и Ашуел, то е, че ще успеят да се разположат удобно. Когато Уилям стига до място, на което е подходящо да прекъсне заниманията си и слиза долу, той ги открива, потънали в креслата на пушалнята. Двамата лениво се подритват един друг, състезавайки се за привилегията да положат крака върху плешивата глава на една натъпкана със слама тигрова кожа.
— Ave, Rackhamus! — обръща се Ашуел към него със стария училищен поздрав.
— Да му се не види, Бил! — възкликва Бодли. — Очите ти изглеждат по-зле от моите! Да не си чукал цяла нощ?
— Да, но всъщност съм решил да обърна нова страница — парира Уилям. Готов е за това, което ще последва! В ден като този, каквото и да изпрати Бог, за да му развали настроението — недоспиване, опарени пръсти, Агнес, просната на пода, купчина досадни документи, през които трябва да си проправи път, или остроумията на неженените му приятели — той няма да допусне отблясъкът на триумфа му да бъде помрачен.
До известна степен му помага това, че когато се озовава в компанията на Бодли и Ашуел, той винаги изпълнява ролята на почетен доживотен ерген. Ако ги питат тях, Агнес не съществува, поне докато Уилям не реши да я спомене. Действително тук, в дома на Ракъмови, присъствието й се пренебрегва по-трудно, отколкото из улиците на Лондон или Париж, защото всичко наоколо напомня за нея. Покривчиците по креслата са плетени от нея; покривките на масите са украсени с бродерия, която също е нейно дело; под всяка ваза, свещник или статуетка също са поставени къдрави покривчици или плетени подложки, все образци на изящно ръкоделие, излязло изпод пръстите на госпожа Ракъм. Дори кедровата кутия за пури дължи на Агнес своя плетен калъф (в пет цвята, с копринени пискюли). Но Уилям дотолкова е привикнал към натруфените украси на всяка свободна площ, за които е отговорна жена му (Пура, Бодли?), че изобщо не ги забелязва.