Трескави сънища

— Картината, която търсехте?

— Да. Или поне така мисля.

Той не звучеше много въодушевено. По-скоро – раздразнено.

— Как я намерихте?

— Беше скрита зад стената на едно мазе на закусвалня, ще повярваш ли?

— Тогава как успяхте да я вземете?

Друга пауза.

— Разбихме го.

— Влезли сте с взлом?

— Аха.

В ума й звъннаха предупредителни камбанки.

— Какво сте направили? Промъкнали сте се вътре след работно време?

— Не. Направихме го вчера следобед.

— Продължавай.

— Пендъргаст го планира. Отидохме там, като се представихме за инспектори и Пендъргаст…

— Промених си мнението. Не искам да слушам нищо повече за това. Спести си подробностите и казвай какво стана, след като взехте картината.

— Ами, точно затова не можах да ти се обадя, както правя обикновено. След като напуснахме Батон Руж, забелязахме, че ни следят. Преследваха ни през мочурищата и езерата на…

— О, Вини! Спри за момент. Моля те. – Точно от това се беше страхувала. – Мислех, че ми обеща да се грижиш за себе си, а не да се поддаваш на глупостите на Пендъргаст.

— Знам, Лора. Не съм го забравил. – Следваща пауза. – След като знаех колко близо сме до картината, наистина близо, имах чувството, че мога да направя почти всичко – ако това ще помогне за разрешаването на загадката, за да се върна при теб.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво се случи после?

— Отървахме се от опашката. Върнахме се в полунощ в „Пенумбра“. Занесохме дървения сандък, който бяхме взели, в библиотеката и го сложихме на една маса. Пендъргаст беше невероятно нервен. Вместо да отворим проклетия сандък с железен лост, трябваше да използваме онези малки инструменти, които направо те правят кривоглед. Картината сигурно е била изложена на пара в някакъв момент, защото гърбът й беше залепнал към дървото и отне доста време, докато го освободим.

— Но беше „Черната рамка“, нали?

— Беше в черна рамка, да. Но платното беше покрито с мухъл и толкова мръсно, че нищо не можеше да се различи. Пендъргаст взе някакви тампони, четки и куп разтворители и почистващи препарати, и започна да сваля мръсотията – не ми даде да я докосна. След може би петнайсет минути успя да изчисти малка част от платното и тогава…

— Какво?

— Направо замръзна. Преди да разбера какво става, той ме избута от библиотеката и заключи вратата.

— Просто така?

— Просто така. Останах да стоя в коридора. Не можах дори да погледна картината.

— Казвам ти, този човек не е с всичкия си.

— Признавам, има си своите странности. Това беше в три след полунощ, така че си помислих, да върви по дяволите, и отидох да спя. Събудих се на сутринта. Той още беше там, продължаваше да работи.

Хейуърд усети, че започва да се ядосва.

— Типичният Пендъргаст. Вини, той не ти е приятел.

Тя чу Д’Агоста да въздиша.

— Напомнях си, че все пак разследваме смъртта на неговата съпруга, че за него това трябва да е голям шок… А той ми е приятел, дори и да го показва по своя странен начин. – Лейтенантът направи пауза. – Нещо ново за Констанс Грийн?