Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Че иска да ме отведе от онова опасно място.
Дара кимна.
— И очевидно е успял да го направи. Каза ли ти още нещо? Случи ли се нещо друго, което би могло да се окаже важно?
— Попита ме за теб.
— Наистина ли? И само толкова?
— Нямаше някакво специално послание, ако това имаш предвид.
— Разбирам.
Майка ми погледна встрани и известно време не пророни нито дума. После попита:
— Тези духове не просъществуват дълго, нали?
— Не.
— Хваща ме яд само като си помисля, че след всичко той все още може да играе някаква роля.
— Той е жив, нали, майко? И ти знаеш къде е.
— Аз не съм негов пазач, Мерлин.
— Мисля, че си.
— Невъзпитано е да ми противоречиш по този начин.
— Но се налага — възразях аз. — Срещнах се с неговия образ, който още не бе дошъл в Хаос. Баща ми определено е искал да е тук с останалите при сключването на договора. Но всъщност е искал много повече нещо друго — да се срещне с теб. Съзнанието му е било обладано от толкова много въпроси без отговори — откъде си дошла, защо си избрала именно него, защо сте се разделили по този начин…
— Достатъчно! — извика тя. — Забрави за това!
Не й обърнах внимание.
— Освен това знам, че той е бил тук, в Хаос. Видели са го тук. Не може да не те е открил. Какво се случи след това? Как отговори ти на въпросите му?
Дара се изправи, впери гневен поглед в мен и заяви:
— Чашата преля, Мерлин. Очевидно с теб не може да се води цивилизован разговор.
— Той твой затворник ли е, майко? Нима си го затворила някъде далеч оттук, където няма да може да те притеснява и да пречи на плановете ти?
Майка ми отстъпи от масата толкова бързо, че едва не се спъна, и възкликна:
— Отвратително дете? И ти си същият като него! Защо трябва да си приличате толкова много?
— Ти се боиш от него, нали? — продължих аз, осъзнал неочаквано, че може би именно това е верният отговор. — Боиш се да убиеш един принц на Амбър, дори когато зад теб стои самият Логрус. Заключила си го някъде, за да не се появи и да не направи на пух и прах последните ти кроежи. Страхувала си се и от онова, което е трябвало да направиш с него, за да го обезоръжиш.
— Глупости! — каза тя и заотстъпва назад, тъй като аз бях заобиколил масата и се приближавах към нея. На лицето й се бе изписал неподправен страх. — Това са само догадки. Той е мъртъв, Мерлин! Откажи се! Остави ме на мира! Той щеше да унищожи всички ни! И все още би го направил, стига да можеше!
— Той не е мъртъв — заявих аз.
— Откъде си толкова сигурен?
Едва се сдържах да не й кажа, че съм говорил с него.
— Само виновните се защитават толкова настървено — казах. — Той е жив. Къде е?
Дара кръстоса ръце пред гърдите си. Страхът й се бе стопил, гневът също. В обичайното й чувство за хумор се промъкна подигравателна нотка.
— Тогава го потърси, Мерлин. Потърси го както намериш за добре.
— Къде? — настоях аз.
— В Кладенеца на Хаоса.
Около глезените й лумна пламък, започна да обхожда тялото й обратно на часовниковата стрелка, издигаше се все по-нагоре и оставяше след себе си алена следа. В мига, в който стигна върха на главата й, тялото й вече бе скрито зад кървавочервения му покров. Последва леко просъскване и пламъкът изчезна заедно с нея.
Пристъпих напред, коленичих и докоснах мястото, където бе стояла допреди малко. Леко затопляне, нищо повече. Хубаво заклинание. Никой не ме бе научил на него. Осъзнах, че мама винаги се бе появявала и изчезвала доста стилно.
— Чък?
Той блесна около китката ми, отдели се от нея и цъфна право пред мен.
— Да?
— Още ли не можеш да пътуваш през Сенките?
— Мога — отвърна той. — Щом Знакът на Логрус си отиде, всичко си дойде по местата. Мога да отпътувам накъдето си поискам. Мога да пренеса и теб. Искаш ли?
— Да. Пренеси ме в галерията на горното ниво.