Хилядният етаж [bg]

— Не — реши тя.

— Няма да си тръгваш по-рано обаче — напомни й Мариел и спря пред тежката врата, която се отвори навътре. Топна ръка в светената вода до входа. Когато Ерис подмина мраморния купел, без да го докосне, Мариел въздъхна и се обърна, за да втрие няколко капчици с палец на челото й. Ерис не се отдръпна.

Последва новата си приятелка по една странична пътека и се настани на пейката, където двойка на средна възраст с тъмни коси и момче на около дванайсет вече се бяха настанили. Родителите на Мариел и брат й, сети се Ерис. Мариел прошепна нещо, което Ерис не чу, и те й махнаха. Всички се усмихнаха и й кимнаха, след това отново се обърнаха към хора и запяха.

Ерис се огледа с любопитство. Беше хладно, светлината бе приглушена, повечето идваше от витражите по стените. Ерис знаеше, че не са близо до която и да е от страните на Кулата, така че това сигурно бяха фалшиви прозорци, осветени отзад от соларни лампи. Таванът се извиваше високо над тях, заемаше почти целия следващ етаж и може би дори част от сто и пети. Каменни статуи на хора в роби и с ореоли се редяха покрай стените.

Ерис със закъснение забеляза, че всички коленичат. Побърза да ги последва и отпусна колене на възглавницата. Всички запяха песен, но тя не знаеше думите. Погледна Мариел.

— Просто се моли — прошепна й тя. Така че Ерис затвори очи и остави непознатите думи да я обгърнат.

През останалата част от службата следеше и повтаряше движенията на паството: сядаше, коленичеше, изправяше се, сядаше отново, тананикаше песните заедно с другите и седеше тихо по време на молитвите. Хорът пееше, гласовете се смесваха със записите на пиано и всичко това бе като магия. Ерис се почувства спокойна, сякаш бе постигнала мир със себе си. Мислите й се отнесоха към родителите й — какви са били, когато са се запознали, когато майка й е била млада манекенка, изоставила кариерата си заради по-възрастен човек, а баща й тъкмо е бил приключил втория си развод. Представи си биологичния си баща — къде се намира в момента, какви са общите им черти.

Погледна към семейството на Мариел — четиримата се бяха хванали за ръце — и откри, че се надява всичко при тях да е наред. Също и в нейното откачено, съсипано семейство. Може би молитвите бяха тъкмо затова, каза си тя, просто да пожелаеш добро на другите.

Свещеникът каза нещо и всички се изправиха неочаквано, стиснаха си ръцете, пожелаха си хубави неща. Всичко това беше напълно чуждо на Ерис — да докосва хора, които дори не познава. Същевременно й се стори хубаво — да е на място, където никой не я съди, никой не се интересува от миналото й, нито знае името й. След като стисна ръцете на хората от семейството на Мариел и на целия ред пред тях, Ерис най-сетне се обърна към Мариел.

— Мир вам — прошепна, гласът й бе малко дрезгав.

— И на вашия дух — отвърна Мариел и стисна ръката на Ерис.