Танц с дявола

Астрид поклати невярващо глава.

— Не си ли бил раняван?

Той сви нехайно рамене и метна нова топка.

— По-добре от това, да гладувам. Пък и съм свикнал на рани. — Той и хвърли дяволит поглед. — Да ти трябва меча кожа за пред камината, принцесо? Имам богата колекция.

Астрид не видя нищо смешно във въпроса му. Гърлото й се беше свило от думите му, искаше и се да ридае. Пред очите и се редяха картини, в които той беше съвсем сам, ранен, теглещ през арктическия сняг мечка, която беше поне десет пъти по-тежка от него, само за да има какво да сложи в уста.

А да замъкне мечката до вкъщи, беше само началото. След това трябваше да я одере и нареже на парчета, преди останалите животни да са надушили нея или кръвта им.

После трябваше да я сготви.

Без никой, който да му помогне, и никакъв избор, освен да го направи или да гладува.

Зачуди се колко ли дни беше прекарал без никаква храна…

— Ами през лятото, когато слънцето грее по повече от двайсет и два часа? Искам да кажа, не е имало как да запазиш месото за дълго, а и не си разполагал с достатъчно време, за да посадиш и отгледаш каквото и да било. Какво си правел тогава?

— Гладувах, принцесо, и се молех да дойде зима.

Сълзи изпълниха очите и.

— Толкова съжалявам, Зарек.

Той стисна челюст. Отказваше да я погледне.

— Недей. Вината не е твоя. Освен това гладът не беше толкова страшен, колкото жаждата. Слава на боговете за бутилираната вода. Преди това винаги имаше няколко дни, когато не успявах да стигна до кладенеца, въпреки че е съвсем близо до вратата.

Той посегна за нова топка, ала Астрид сложи ръка върху неговата и го спря.

Зарек се обърна да я погледне, устните му — полуотворени. Астрид го привлече в прегръдките си и го целуна, жадуваща да му даде поне някаква утеха, някакво облекчение.

Зарек я притисна до себе си с всичка сила. Тя отвори уста, за да го вкуси напълно и да почувства как силата му я залива.

Най-сетне той се откъсна със стон.

— Защо си тук?

— Тук съм заради теб, принце от приказките.

— Не ти вярвам. Защо наистина си тук? Какво искаш от мен?

Астрид въздъхна.

— Невероятно подозрителен си.

— Не, просто съм реалист и сънища като този никога не ми се случват.

Астрид повдигна вежди.

— Никога?

— Не и през последните две хиляди години.

Тя изглади бръчката на челото му с върха на пръста си и му се усмихна.

— Е, нещата се променят.

Зарек наклони глава на една страна. Не го вярваше дори за минута.

Някои неща никога не се променяха.

Никога.

— Зарек!

Той усети странно подръпване в гърдите.

Ала не беше Астрид.

— Какво има? — попита тя.

— Зарек!

Беше мъжки глас, който го викаше. Глас, който идваше сякаш от много далеч.

— Изведнъж се почувствах странно.

— Как по-точно? — попита тя.